Издателство Ибис с ново заглавие – „Накъдето ме водят мечтите“ от Кристина Форест

ОЧАКВАЙТЕ НА 25.02.2020

Вдъхновяваща история за смелостта да преследваш мечтите си.

Мечтата на Клоуи Пиърс е да учи в балетната консерватория. И когато вкъщи ѝ забраняват да кандидатства, тя съставя план тайно да отиде с колата си до най-близкия град, в който се провежда прослушване, докато майка ѝ е на круиз с приятеля си.

Но първата пречка по пътя на Клоуи се оказва дразнещият ѝ съсед Илай, който настоява да пътува с нея. Той заплашва, че ще я издаде на майка ѝ, ако не вземе него и миризливото му куче Гийзър. И ето как, докато се опит­ва да осъществи мечтата си, Клоуи се сдобива с двама нежелани (но донякъде сладки) спътници в колата си, пеперуди в стомаха и наистина неприятна музикална плейлиста…

ОТКЪС

Ето нещо, което трябва да знаете за мен: Аз съм ужасна дъщеря.
– За стотен път ти казвам, Клоуи, ти не си ужасна дъщеря – простенва Рейна, най-добрата ми приятелка, от другата страна на линията. – Вече говорихме за това, помниш ли? Хайде да си припомним какво казахме.
Лягам по гръб на леглото си и се взирам в плаката на Ейвъри Джонсън на тавана. Представлява негова статична фотография като Принц Зигфрид в „Лебедово езеро“. Носи бял клин и бяла туника, избродирана в златисто и сребристо. Тъмната му кожа лъщи от пот. Коленете му са присвити, а ръцете разперени в очакване на Одета – красивия бял лебед, – която ще се приближи към него с танцова стъпка. Прекарала съм безброй нощи, без да откъсна поглед от плаката, потънала в мечти аз да бъда тази, която ще завърти в обятията си. И сега, когато най-накрая имам възможност да го видя на живо, лежа на леглото си, без да помръдна, защото се ужасявам от мисълта да излъжа майка си.
– Клоуи? – прекъсва мислите ми Рейна. – Повтори какво казахме.
Въздъхвам.
– Казахме, че планът ни е в името на всеобщото благо.
– Точно така, а сега подай телефона на майка си. Ще се престоря на моята майка и ще ѝ кажа, че ще бъдеш у нас през седмицата, точно както планирахме. Ти ще отидеш на твоето прослушване и тя никога няма да разбере какво се е случило.
Претъркулвам се и покривам лицето си с възглавницата.
– Ами ако номерът не мине?
Рейна изпъшква.
– Ти сериозно ли се съмняваш в природната ми актьорска дарба?
– Нямах това предвид – отвръщам.
Рейна приема актьорството много сериозно. Тя е на практика хамелеон, който може да се превъплъти във всеки и всичко. Била съм свидетел как имитира доминиканския акцент на майка си безброй пъти, затова не се съмнявам, че ще бъде убедителна.
– Ами ако се окаже, че я лъжем напразно? Ако отида на прослушването и блокирам или се загубя на магистралата, или забравя да си сложа дезодорант и от мишниците ми се носи неприятна миризма всеки път, когато вдигна ръце, или..
– КЛОУИ! – Гласът на Рейна прекъсва потока ми от словоизлияния. – Дай телефона на майка си, в противен случай можеш да се сбогуваш с мечтата си да станеш професионална балерина!
Думите ѝ ме карат да скоча рязко от леглото.
– Изчакай така.
Отивам до стаята на майка ми и си поемам дълбоко въздух, преди да отворя вратата. Никога не съм я лъгала. Нито веднъж. Никога не ми се е налагало да го правя. Аз съм от онези момичета, които ходят на училище, вземат уроци по танци, имат само една най-доб­ра приятелка и се забавляват, като гледат клипове с балетни изпълнения от седемдесетте години в ютюб. Дори нямам вечерен час, защото никога не излизам. И най-вече – не шофирам сама до друг щат за балетно прослушване, без да кажа на майка си.
Това е грешка. Най-лошата идея, която някога ми е хрумвала. В речника ще откриете снимката ми точно до думата идиотско, защото…
– Здравей, скъпа – казва мама, когато отваря вратата на стаята си. – С майката на Рейна ли разговаряш?
– Да.
Гласът ми е изтънял, сякаш току-що съм погълнала хелия от някой балон.
– Добре.
Хвърля поглед към телефона в ръката ми в очакване. Поставям го бързо в дланта ѝ, преди да си променя решението.
– Ало? – казва мама, след като долепя телефона до ухото си. – Да, здравей, Камила. Добре съм. Ти как си?
Издишам, треперейки. Майка ми отива до леглото си, а аз я следвам, като заобикалям отворените куфари и разхвърляните дрехи по пода. Тази сутрин заминава на едноседмичен круиз с гаджето си. И това ако не е чудо. Майка ми излиза от пределите на Ню Джърси единствено когато трябва да ме закара на уроци по балет във Филаделфия.
Сядам на ръба на леглото ѝ, докато тя се навежда, за да хвърли още дрехи в куфара си.
– Не бих искала Клоуи да ви бъде в тежест – казва тя на госпожа Акоста/Рейна. – Благодаря ти много, че си съгласна да остане с вас, докато ме няма.
Протяга ръка и отмята дългите плитки от лицето си. Толкова са стегнати, че потреперва от болка при всяко по-рязко поклащане на главата. Обикновено носи косата си късо подстригана. Отивам до нея и връзвам плитките ѝ на опашка. Тя ми се усмихва признателно.
Усещам нов пристъп на вина и се извръщам, защото се боя, че един поглед към мен ще ѝ е достатъчен, за да разбере, че нещо не е наред.
Април е и тази седмица сме в пролетна ваканция. Мама си мисли, че ще прекарам ваканцията наблизо, в къщата на Рейна. Рейна всъщност ще работи в дневен театрален лагер за деца през тази седмица, а на мен днес ми предстои прослушване за място в балетната консерватория на Ейвъри Джонсън – професионална школа по танцови изкуства за юноши. Остатъка от седмицата ще прекарам вкъщи, най-вероятно припомняйки си как съм се представила, отново и отново. Прослушването е във Вашингтон, но консерваторията се намира в Ню Йорк – град, в който майка ми никога няма да ме пусне да живея самостоятелно. Ако трябва да бъда честна, не мисля, че тя изобщо би ми разрешила да живея някъде сама. Независимо на колко години съм.
Не искам да я лъжа, но се налага. Миналия месец Дана, учителката ми по балет в Центъра по танцови изкуства във Филаделфия, ме дръпна настрана и ми показа графика на прослушванията за консерваторията.
– Трябва да отидеш, Клоуи – каза ми, сочейки датата за прослушване в Ню Йорк. Наведе глава към мен и снижи гласа си. – Ако се представиш добре, може да ти предложат стаж в компанията им.
Аз, Клоуи Пиърс, седемнайсетгодишно чернокожо момиче, живеещо насред нищото, бих могла да прекарам цялата последна година от гимназията в Ню Йорк и да се уча от Ейвъри Джонсън, най-младия чернокож танцьор, стартирал собствена балетна школа, която вече е консерватория? А след това, ако ми предложат стаж в компанията, ще бъда само на крачка от това да стана професионална балерина.
– Освен това благодарение на няколко щедри дарители консерваторията предлага стипендия за всички приети през първата година от създаването ѝ – продължи Дана. – Няма да е нужно майка ти да плаща нито цент. Трябва да се възползваш от тази възможност, Клоуи.
Сведох поглед към белега на левия ми глезен и се почувствах изпълнена със съмнения.
– Положи много усилия през последните няколко месеца – продължи Дана. – Трябва да го направиш.
Тя беше права. Нямаше начин да пропусна прос­лушването за Ейвъри Джонсън.
Много жалко, че майка ми не беше на същото мнение. Изобщо не беше ентусиазирана. Вместо това направи опит да прикрие ужасеното си изражение, когато Дана говори с нея след урока.
– Ню Йорк не влиза в плановете ни – отсече тя.
Дана изглеждаше също толкова разочарована, колкото и аз. Подготвяше ме за този момент от тринайсетгодишна възраст. Тя се опита да убеди майка ми, че такъв шанс не е за изпускане. Консерваторията е само за ученици, които още са в гимназията. Няма да мога да се явя на прослушване следващата година, когато завършвам. Но майка ми беше непреклонна.
– Бих се радвала, ако помогнете на Клоуи с прог­рами по танцови изкуства в колежите – отбеляза тя. – Може би в някой колеж наблизо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

3 + 7 =