ИК БАРД представя „Невърмур 2: Чудотворката Мориган Врана“ от Джесика Таунсенд

Тя бе родена Чудотворка!

Приключенията на Мориган Врана във вълшебния свят на Невърмур продължават…

Ти имаш дарба. Призвание.

Само ти решаваш какво означава това.

Никой друг.

Мориган Врана победи гибелното си проклятие; премина през опасните четири изпитания и влезе в загадъчното и престижно Чудно общество… Но пътешествието ѝ едва сега започва…

Хората в тайния вълшебен град Невърмур добре помнят чудовищните атаки на другия известен Чудотворец Езра Шквал и бързо решават, че Мориган е също толкова смъртоносна.

И когато започват да изчезват членове на Чудното общество, Врана е основният заподозрян.

Сега от Мориган и приятелите ѝ зависи да докажат невинността ѝ, преди да бъде изключена завинаги от Чудното общество, нейния единствен дом.

Идеална за феновете на „Хари Потър“ и „Тъмните му материи“, поредицата „Невърмур“ отвежда читателя в един необикновен свят, разпалвайки надеждата и въображението.

Гардиън

ОТКЪС

1.

Ангелът Израфел

Пролетният празник, зимата на Първа година

Мориган Врана скочи от чадърожелезницата с тракащи зъби, стиснала в замръзналите си ръце дръжката на чадъра. Вятърът бе разрошил ужасно косата ѝ. Тя се постара да я приглади, докато бързаше да настигне покровителя си, който вече бе на метри пред нея и се носеше по шумната, оживена главна улица на Бохемския квартал.

– Чакай! – извика му тя, докато си пробиваше път между група жени в сатенени рокли и дебели кадифени наметала. – Юпитер, по-бавно.

Юпитер Норт се обърна, но не спря да крачи.

– Не мога по-бавно, Мориган. Това не влиза в репертоара ми. Настигни ме.

И пак изчезна, тичайки презглава през хаоса от пешеходци, рикши, конски файтони и моторни коли.

Мориган забърза след него и навлезе в противно сладникав сапфиреносин облак, издухан право в лицето ѝ от някаква жена, която държеше тънка златна пурета в посинелите си пръсти.

– Пфу, ама че гадост! – Мориган се закашля и замаха с ръка да разсее дима. За момент изгуби от поглед Юпитер, но после зърна върха на ярката му рижа глава, поклащаща се сред тълпата, и хукна да го настигне.

– Дете! – възкликна подире ѝ жената със сините пръсти. – Скъпи, виж, дете, тук в Бохемския. Какво безобразие!

– Това е представление, скъпа.

– О, така значи. Колко интересно!

На Мориган ѝ се искаше да има време да спре и да се огледа. Никога досега не бе виждала тази част на Невърмур. Ако не се тревожеше толкова, че ще загуби Юпитер в тълпата, много би се радвала да разгледа широките улици с редящи се по тях театри и мюзикхолове, пъстрата шарения от ярки светлини и неонови реклами. Хора, облечени в най-хубавите си дрехи, се изсипваха от карети на всеки ъгъл и разпоредители ги въвеждаха през големите портали на театрите. Улични викачи крещяха и пееха, канейки минувачите в шумни кръчми. Имаше ресторанти, така преливащи от клиенти, че масите им бяха плъзнали по паважа отпред и всички места бяха заети, дори в тази мразовита вечер на Пролетния празник, последния ден от зимата.

Мориган най-сетне се добра до мястото, където Юпитер стоеше и я чакаше пред най-претъпканата – и най-красива – сграда на улицата. Тя блестеше цялата в бял мрамор и злато и Мориган си помисли, че прилича малко на катедрала и малко на сватбена торта. На ярко осветеното табло над входа пишеше:

МЮЗИКХОЛ „НОВИ ДЕЛФИ“ ПРЕДСТАВЯ

„ВЕЛИКАТА ЖИЖИ“

и

„ПЕТИМАТА ОТ КАНАВКАТА“

– Ще… влизаме ли? – попита запъхтяно Мориган. Остра болка я проряза в ребрата.

– Къде, тук ли? – Юпитер хвърли презрителен поглед към „Нови Делфи“. – За бога, не. И дума да не става.

Озърна се скришом през рамо и я поведе по една уличка зад „Нови Делфи“. Тълпата остана зад тях. Уличката бе толкова тясна, че трябваше да вървят един след друг и да прекрачват купчини неразпознаваем боклук и тухли, откъртили се от стените. Тук нямаше лампи. Смърдеше на нещо отвратително и колкото повече вървяха, толкова повече се усилваше миризмата. Нещо като развалени яйца или мъртви животни, а може би и двете.

Мориган закри носа и устата си. Вонята бе толкова гадна, че тя трябваше да се бори с желанието си да повърне. Повече от всичко ѝ се искаше да се обърне и да се махне оттук, но Юпитер продължаваше да върви след нея и да я побутва.

– Спри – каза той, когато наближиха края на уличката. – Това ли е…? Не. Чакай, това ли…?

Тя се обърна и го видя да оглежда част от стената, която изглеждаше досущ като всяка друга част. Той натисна леко с пръсти хоросана между тухлите, приведе се да го помирише, а после го близна пробно.

Мориган го изгледа ужасено.

– Уф, престани! Какво правиш?

Юпитер не отговори. Взря се за момент в стената, намръщи се, а после вдигна очи към тясната ивица звездно небе между сградите.

– Хмм. Така си и мислех. Усещаш ли го?

– Кое да усещам?

Той хвана ръката ѝ и я долепи до стената.

– Затвори очи.

Мориган го направи, въпреки че се чувстваше абсурдно. Понякога бе трудно да се каже дали Юпитер се лигави, или е сериозен и тя подозираше, че в случая може да ѝ играе някаква тъпа шега. В края на краищата днес беше рожденият ѝ ден и макар че той ѝ бе обещал да няма изненади, би било съвсем в негов стил да извърти сложен, смущаващ номер, който да завърши в стая, пълна с хора, пеещи „Честит рожден ден“. Тя тъкмо се канеше да изкаже на глас подозренията си, когато…

– О! – Долови някакъв съвсем лек гъдел във върховете на пръстите си. Тихо жужене в ушите си. – О!

Юпитер я хвана за китката и отдръпна внимателно ръката ѝ от стената. Мориган усети съпротива, сякаш тухлите бяха намагнетизирани и не искаха да я пуснат.

– Какво е това? – попита тя.

– Малко е сложно – промърмори Юпитер. – Ела с мен. – Наведе се назад и опря единия си крак в стената, после другия, а после – небрежно нарушавайки закона за гравитацията – тръгна нагоре по нея към небето, приведен, за да не си удари главата в зида от другата страна на уличката.

Мориган го зяпна безмълвно за момент, после се окопити. В края на краищата сега тя беше невърмурка. Постоянна жителка на хотел „Девкалион“ и член на Чудното общество. Наистина трябваше да престане да се изненадва, когато нещата станат леко странни.

Пое си дълбоко дъх (и пак за малко да повърне от ужасната воня), след което повтори съвсем точно действията на Юпитер. В мига щом и двата ѝ крака се опряха в стената, светът се люшна, а после се стабилизира отново и тя се почувства отлично. Ужасната миризма изчезна моментално и бе заменена от свеж и чист нощен въздух. Изведнъж ѝ се стори, че да върви нагоре по стена, с проснато пред нея звездно небе, е най-естественото нещо на този свят. Мориган се засмя.

Когато излязоха от вертикалната уличка, светът се люшна пак и се върна към нормалното си състояние.

Не излязоха на покрив, както бе очаквала Мориган, а на друга уличка. Тази бе шумна и претъпкана, окъпана в бледа зелена светлина. Двамата с Юпитер се наредиха в края на дълга опашка от развълнувани хора, ограничена от плюшено въже. Настроението бе заразно; Мориган усети лека тръпка на вълнение и се надигна на пръсти да види за какво чакат. Отпред, върху захабена бледосиня врата, бе залепен криво написан на ръка афиш:

МЮЗИКХОЛ „СТАРИ ДЕЛФИ“

СЛУЖЕБЕН ВХОД

ТАЗИ ВЕЧЕР: Ангелът Израфел

– Кой е ангелът Израфел? – полюбопитства Мориган.

Юпитер не отговори. Кимна ѝ да го последва, след което отиде бавно до началото на опашката, където една отегчена на вид жена проверяваше имената по списък. Беше облечена цялата в черно, от тежките ботуши до чифта пухкави наушници, висящи около врата ѝ. (Мориган одобри това.)

– Опашката е там отзад – каза жената, без да вдига поглед. – Никакви снимки. И той няма да дава автографи, докато не свърши представлението.

– Опасявам се, че не мога да чакам толкова – заяви Юпитер. – Може ли да се вмъкна сега?

Жената въздъхна и му хвърли бегъл безизразен поглед, дъвчейки дъвката си с полуотворена уста.

– Име?

– Юпитер Норт.

– Няма ви в списъка.

– Не. Тоест, да. Знам. Надявах се, че можете да поправите това – подхвърли той и се усмихна през рижата си брада. Почука леко по малкото златно Ч на ревера си.

Мориган се сви. Знаеше, че членовете на елитното Чудно общество са обект на възхищение в Невърмур и често получават специално отношение, за каквото обикновените граждани могат само да мечтаят, но никога досега не бе виждала Юпитер да се опитва да използва своята „привилегия на брошката“ по толкова безсрамен начин. Зачуди се дали го прави често.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 83 = 90