Очаквайте на 28.05.2012 г. един изобретателен и неустоим криминален сюжет от литературния дует Фрутеро и Лучентини!

В центъра на  „Неделна жена“  /превод: Таня Кольовска, Иво Йонков; цена 16 лв., 424 стр. / стоят две убийства, първото от които зашеметява читателя още в началото на романа, а следващото е установено в момент на ескалирало до крайност напрежение, на фона на парадоксални любовни интриги. Интересна е структурата на разказа: отделните глави на книгата съответстват на определени дни от седмицата, а действието трае само от вторник до неделя. Всеки от героите прозира истината за случващото се според персоналния си ракурс, докато накрая пъзелът не се подреди. За изненада на всички…

Карло Фрутеро и Франко Лучентини са видни италиански писатели, преводачи и журналисти, чиито съдби се преплитат през 1957 г., за радост на множеството почитатели на съвместното им творчество. Първата им обща книга е стихосбирка, която излиза през 1971 г. Само година по-късно се появява и ключът към славата – романът „Неделна жена“. Фрутеро и Лучентини създават в тандем серия от трилъри и криминалета, но най-безспорното им постижение е този ефектен бестселър, чиято популярност не стихва вече няколко десетилетия. Известна е и филмовата адаптация на романа под режисурата на Луиджи Коменчини – с Жаклин Бисе, Жан-Луи Трентинян и Марчело Мастрояни във водещите роли.

Откъс

Карло Фрутеро, Франко Лучентини  „Неделна жена“


Във вторник през юни, когато беше убит, архитект Гароне погледна много пъти часовника си. Започна още щом си отвори очите в тъмната стая, където плътно затуленият прозорец не пропускаше нито лъч светлина. Докато ръката му непохватно и нетърпеливо се плъзгаше по шнура, търсейки копчето, архитектът беше обзет от безпочвеното притеснение, че е късно, че вече е минало времето за телефонния разговор. Още нямаше девет часа, видя с удивление; обикновено спеше поне до десет, тоест имаше ясен симптом за притеснение и безпокойство.
Спокойно, каза си той.
След като го чу, че е станал, майка му веднага отиде да прави кафе, а той след хубавия душ, от който имаше нужда, започна внимателно и бавно да се бръсне. Трябваше да изчака да минат почти четири часа.
Останаха три, когато излезе от къщи, след като целуна леко майка си по челото; и още половин час мина, тъй като целенасочено беше удължил пътя, за да стигне до спирката, и докато чакаше трамвая: по това време сутринта се движеха на големи интервали.
Естествено, електрическият часовник на трамвая беше развален: от улица Чибрарио през площад Статуто и накрая по цялата улица Гарибалди стрелката не се премести от и 15 на и 20. Като протест към това малко, но важно доказателство за общинския упадък архитект Гароне отказа да се придвижи към изхода. Бездруго пътуваше с инвалидна карта и можеше да остане на първата врата. Слезе отпред. Трамваят, отклонен от маршрута си поради ремонтни дейности по пътя, потегли към спирка не от своя маршрут в посока Порта Палацо.
– Госпожици, внимавайте с дупката! – каза архитектът.
Вървеше по дървената рампа, по която можеше да се пресече улица 20 септември, и посочи на две неместни девойки, слезли от същия трамвай, процепа между дъските. Не са сицилианки. По-скоро от Калабрия, си каза той. Имаше тази способност: можеше да разпознае и по гърба – най-вече, усмихна се доволно, по гърба – от кой край са. Повървя малко след тях, гъвкав и в добра форма, предупреждавайки ги шепнешком за
градските опасности, след което продължи към площад Кастело. Преди да влезе в кафенето, се спря да погледа летните вратовръзки на витрината на магазина.
– Шест хиляди – каза скандализиран на младеж в милитерски дрехи и с книги под мишница, който също гледаше. – Колкото цялата дневна надница на работник!
– Пълна лудост, пълна лудост, мила ми Лиляна – каза после на касиерката, когато влезе в кафенето.
– Добър ден, архитекте – отвърна касиерката без ентусиазъм и продължи да си чете вестника.
Архитектът погледна осмоъгълния часовник над бара, сравни видяното със своя – златен Patek-Philippe, оставен от баща му – и потри доволно ръце. Часът наближаваше и този път се чувстваше сигурен, този път инстинктът му подсказваше, че всичко ще мине по план. Стигна до салона в дъното на кафенето и седна на ъглова маса.
Нямаше други клиенти. Но пък имаше близо до тоалетните телефонна кабина от тъмно дърво, в която можеше да говори спокойно, без други да го слушат. Не че при това положение имаше нужда от продължителни телефонни разговори.
Подготвителната фаза мина. Вече е само въпрос на…
– Аа – възкликна, щом видя плешивия сервитьор, без да го е чул да идва. – Обичайното, Алфонсино. И вестник, ако обичаш.
Важното е, помисли си, докато топеше в капучиното втория кроасан, да можеш да чакаш. Той имаше и това качество. Всичко се хваща на кукичката, ако знаеш да чакаш. Selfcontrol, голямото правило на англичаните. Дори, стигнал до финала, да си обзет от притеснения и съмнения – което е човешко, – те трябва да се прикриват и овладяват. Да държат на теб, да разчитат на теб, това е тайната.
Стисна решително юмрук върху масата. Трябваше да се обади между дванайсет и един на обед, такава беше уговорката, и той – така реши – щеше да се обади в един без пет, не по-рано. А дори и по-късно, към един и десет, един и двайсет…
Времето работеше за него.
Погледна пак часовника и започна да разлиства вестник „Ла Стампа“, както през обичайните утрини в кафенето. Торино: минимална 19°, максимална 28°. Същото и в Реджо Калабрия, отбеляза апатично, а лятото още не беше започнало. Разгледа внимателно „Грациозни немски плувкини в Аласио“, ежедневникът представяше такива снимки всяка седмица от май до септември, сменяше само името на плажа.
Дълги бедра, но нищо особено, прецени той. Докато преглеждаше културната страница, забеляза с удоволствие че в кино „Ле Арти“, за което имаше право на безплатен билет,
прожектираха все още френско-нигерийския шедьовър „Бич“. Върна се на криминалните новини, за да прочете подробности за отвратителното убийство на снахата от старец на осемдесет и четири години. Друга статия: „Прегазена на улицата с
дете на ръце“. Децата не го интересуваха и той сгъна вестника, сложи го върху мраморната маса, между трохите от кроасана, после с нетърпение провери часовника. Погледна открехнатата врата на телефонната кабина, в сумрака й проблясваше слушалката. Наложи си да не бърза. Именно с търпение, не с друго, бе стигнал толкова близо до успеха.
– Исусе – въздъхна, – Исусе.
Минутите напредваха бавно, стана му невъзможно да седи кротко, неподвижно. Стана бавно и внимателно, все едно го затрудни да надигне своите петдесет и две години живот. Но щом се изправи, краката му неудържимо хукнаха от само себе си към кабината, където той се затвори между стените от старо дърво. Над главата му грейна слаба крушка и под тази мъждива светлина в теснотата на дървената кутия архитект Гароне измъкна бързо шепа дребни, взе жетон и набра номера на ориста си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here