ИК БАРД с ново тираж на „Никога, никъде, никой“ от Нийл Геймън, автор на бестселъра „Американски богове”

„Геймън е съкровищница от истории. Големи късметлии сме да имаме такъв автор.”


Стивън Кинг

В приказките доброто се възнаграждава, но в живота невинаги е така. Ричард Мейхю очевидно не го знае. Когато помага на ранено момиче на лондонска улица, той съсипва и новия си костюм, и годежа си. И това се оказва далеч не най-лошото. Защото попада на място, за което се знаят две неща: че се намира някъде под истинския Лондон и че там лесно можеш да се разделиш с живота си. Подземният свят всмуква Ричард, но преди това е погълнал сънищата на миналото, забравените истории и вчерашните герои. Свят лабиринт, в чиито шахти дебне нещо смътно, лепкаво и неназовимо. И няма обратен път.

Нийл Геймън е любимец на публика и критика. Автор е на романите „Американски богове“, „Звезден прах“ и „Коралайн“, както и на сборника с разкази „Чупливи неща“. Англичанин по националност, Геймън живее в Съединените щати.

ОТКЪС

1.

Четири дни бяха изминали, откак тичаше през канали и тунели, бягаше презглава, без да мисли, без да спира. Беше гладна и изтощена, едва надвиваше умората и със сетни сили продължаваше, а всяка следваща врата се оказваше все по-трудна за отваряне. След четиридневно бягство откри скривалище – малка каменна дупка, където щеше да е в безопасност, поне се молеше да е така, – и накрая заспа.

Господин Круп нае Рос на последния Плаващ пазар, проведен в Уестминстърското абатство.

– Приемете го като канарче – каза на господин Вандемар.

– Да не би да пее? – попита господин Вандемар.

– Съмнявам се, откровено се съмнявам – господин Круп прокара пръсти през правата си оранжева коса. – Не, драги приятелю, изразих се метафорично – нали канарчетата най-често се използват за примамка.

Господин Вандемар кимна, докато бавно проумяваше: да, канарче. Иначе господин Рос по нищо не приличаше на канарче. Беше огромен – почти колкото господин Вандемар, – изключително мърляв, неокосмен и много пестелив на думи, въпреки че вече бе спечелил точка, като ги осведоми, че обича да убива разни неща и е доста сръчен в тази дейност, което развесели господата Круп и Вандемар. Но той беше канарче и така и не го разбра. Господин Рос влезе пръв, с кирливата си тениска и лекьосаните дънки, а Круп и Вандемар вървяха зад него, облечени с елегантни черни костюми.

Има четири прости начина да различиш господин Круп и господин Вандемар: първо, господин Вандемар е с две глави и половина по-висок от господин Круп; второ, очите на господин Круп са бледосини, а на господин Вандемар – кафяви; трето, докато господин Вандемар носи на лявата си ръка пръстени, изобразяващи черепите на четири гарвана, по господин Круп не се виждат накити; четвърто, господин Круп е почитател на изящната словесност, а господин Вандемар вечно е гладен. Освен това те изобщо не си приличат.

Шумолене в мрака на тунела; в един миг ножът на господин Вандемар проблясна в ръката му, а в следващия леко се поклащаше на почти десет метра. Той отиде до ножа си и го извади за дръжката. На острието беше нанизан сив плъх, който немощно отваряше и затваряше уста, докато животът му си отиваше. Той смачка черепа му с два пръста.

– Ето, този плъх повече няма да разказва приказки – каза господин Круп и се изкиска на собствената си шега. Господин Вандемар не му отвърна. – Плъх. Приказки. Схванахте ли?

Господин Вандемар изниза плъха от острието и замислено го задъвка, като започна от главата. Господин Круп го плесна през ръцете.

– Престанете! – каза той. Господин Вандемар остави ножа малко намусен. – Хайде, побързайте – изсъска господин Круп окуражително. – Винаги ще се появи друг плъх. А сега: напред. Чака ни работа за вършене. Хора за нараняване.

Трите години, прекарани в Лондон, не бяха променили Ричард, но се промени начинът, по който той възприемаше града. Беше си го представял сив, дори черен от снимките, които беше виждал, а с изненада откри, че е изпълнен с цветове – град на червени тухли и бял камък, на червени автобуси и големи черни таксита, на светлочервени пощенски кутии и зелени тревисти паркове и гробища.

Беше град, в който нескопосано новото се буташе с достолепната старина – не чак неприлично, но без уважение; град на магазини, офиси, ресторанти и къщи, на паркове и църкви, на пренебрегвани паметници и забележително недворцови дворци; град със стотици квартали със странни имена – Кроуч Енд, Чок Фарм, Ърлс Корт, Марбъл Арч – и странно отчетлива самоличност; шумен, мръсен, жизнен, трескав град, който се прехранваше благодарение на туристите – нуждаеше се от тях и ги презираше; град, в който средната скорост на придвижване не се беше увеличила в продължение на триста години, след половин хилядолетие спорадично разширяване на пътищата и неумели компромиси между потребностите на транспорта, бил той с конска тяга или моторизиран, и потребностите на пешеходците; град населен и гъмжащ от хора с всевъзможни цветове, обноски и характери.

Когато пристигна, Лондон му се видя огромен, странен, изначално неразбираем и само картата на метрото, елегантното многоцветно топографско изложение на подземните маршрути и станции, му придаваше някакво подобие на ред. Постепенно той осъзна, че картата на метрото е ловка измислица, която улеснява живота, но няма нищо общо с действителната форма на града над него. Тя сякаш принадлежеше на политическа партия, помисли си веднъж гордо, но след като на едно гости се опита да обясни приликата между картата на метрото и политиката пред куп очаровани непознати, той реши да оставя вече политическите коментари на други.

Продължи чрез осмоза и бяло знание (което е като белия шум, само че по-полезно) да опознава града – процес, който се ускори, когато осъзна, че истинското лондонско Сити, откъдето беше започнало всичко, не надхвърля една квадратна миля. То е простряно от Олдгейт на изток до „Флийт стрийт“ и съдебните зали на Олд Бейли на запад, малка общност, която сега беше дом на лондонските финансови институции.

Две хиляди години по-рано Лондон бил келтско селце на северния бряг на Темза, на което се натъкнали римляните и постепенно го заселили. Лондон се разраства бавно, като приблизително хиляда години по-късно достига на запад до кралското градче Уестминстър, а след построяването на Лондонския мост – до Саутуърк отвъд реката; полята, горите и блатата бавно изчезват сред процъфтяващия полис. Той продължава да се разраства, срещайки по пътя си други селца и градчета, като Уайт Чапъл и Детфорд на изток, Хамърсмит и Шепърдс Буш на изток, Камдън и Излингтън на север, Батърси и Ламбет отвъд реката на юг, поглъща ги, като оставя само имената им, така както живачната локва среща и всмуква по-малките капки живак.

С разрастването си Лондон се превръща в огромно и противоречиво, но добро място. За добрите места обаче се плаща, а и всички добри места трябва да си платят.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

75 + = 76