Издателство Обсидиан представя „Дългият път“ от Дейвид Балдачи, автор на „Абсолютна памет“, „Виновните“, „Ничия земя“, „Последен ход“, „Жертвите“ и още 31 трилъра, преведени на 46 езика в над 80 страни

Преди трийсет години близначката на Атли Пайн е отвлечена от детската им стая. Няма ден, в който Атли да не се измъчва от мисълта какво се е случило с нея. Затова постъпва във ФБР – да преследва чудовища като похитителя на сестра ѝ.

Последното назначение на специален агент Пайн е в района на Гранд Каньон. Когато там изчезва турист, а мулето, което е яздил, е намерено убито, тя поема случая. Бързо става ясно, че изчезналият не е дошъл в каньона, за да се наслади на едно от чудесата на природата. Скоро след като попада на шокираща информация, Атли получава заповед да прекрати разследването. Но ако тя не стигне до дъното на тази история, светът ще се изправи пред унищожителен конфликт.

„Дългият път“ попада право в десетката – съвършена комбинация от екшън, тайни и заговори.

Стив Бери

ОТКЪС

Онче-бонче, счупено пиронче.

Специален агент Атли Пайн се взираше в мрачната фасада на затворническия комплекс, в който живееха някои от най-опасните престъпници на Земята.

Тази вечер тя бе дошла, за да се срещне с един от тях.

„Флорънс“, разположен на двеста километра южно от Денвър, беше единственият затвор в цяла Америка с максимална степен на сигурност. Всъщност строго охра­няваното крило беше едно от четирите, които образуваха Федералния комплекс за изтърпяване на наказания „Флорънс“. На това сухо, спечено от жегата парче земя живееха над деветстотин затворници. Вечер, при включено осветление и погледнат отвисоко, комплексът приличаше на диамантено колие върху черно кадифе. Мъжете тук, и надзирателите, и затворниците, бяха корави като камък… като скъпоценен камък. Това не беше място за хора със слаби сърца или лабилна пси­хика, макар психопатите да бяха добре дошли.

Редом с всички останали тук излежаваха присъдите си Юнабомбър, терористът от Бостънския маратон, хора, свързани с атентата в Оклахома Сити и атаките на 11 септември, серийни убийци, шпиони, лидери на расистки организации, на наркокартели и мафиотски структури. Мнозина от тях щяха да умрат зад решетките, излежавайки само една от множеството си доживотни присъди.

Затворът се намираше насред истинска пустош. Никой никога не беше успял да избяга от него, а дори да успееше, нямаше къде да се скрие. Земята около „Флорънс“ беше равна и открита. Около стените на зат­вора не се виждаха никакви храсти или дървета, не се подаваше дори стръкче трева. Крилата бяха оградени от четириметрови зидове, които завършваха с бодлива тел. По целия периметър бяха монтирани датчици за натиск. Между зидовете патрулираха тежковъоръжени надзиратели и специално обучени кучета. Всеки затворник, добрал се до оградата, почти сигурно щеше да загине от куршуми или кучешки зъби. И никой нямаше да пролее и една сълза за сериен убиец, терорист или шпионин, проснал се мъртъв на земята.

Прозорците на килиите бяха широки дванайсет сантиметра и високи метър и двайсет. През тях се виждаха единствено небето и покривите на част от сградите в комплекса. „Флорънс“ беше проектиран така, че нито един от постоянните му обитатели да не може да определи къде точно в целия комплекс се намира килията му. Самите килии бяха с размери два на четири метра и практически всичко в тях освен самите затворници беше изработено от лят бетон. Душовете се включваха и изключваха автоматично, тоалетните не можеха да бъдат запушвани, стените бяха звукоизолирани, за да възпрепятстват евентуална комуникация между зат­ворниците, двойните стоманени врати се отваряха и затваряха с помощта на сервосистема, а храната се подаваше през отвор в стоманата. Общуването с външния свят също беше забранено. Изключение правеше единствено стаята за свиждания. Специално за проб­лемни затворници или за кризисни ситуации беше проектиран Блок Z, известен и като Черната дупка. Килиите му тънеха в непрогледен мрак, а на всяко бетонно легло имаше здрави ремъци.

Единичните килии бяха по-скоро правило, отколкото изключение. Във „Флорънс“ нямаха намерение да насърчават затворниците да създават нови приятелства.

Охраната огледа пикапа на Атли Пайн, провери документите ѝ за самоличност и свери името ѝ със списъка на посетителите. Едва тогава я допусна до централния вход, където тя показа служебната си карта на специален агент на ФБР. Беше на трийсет и пет и през последните дванайсет години от живота си носеше на колана си лъскавата значка със златист щит и кацнал на него орел с разперени крила. Върху щита беше изобразена древноримската богиня Юстиция с везни в едната ръка и меч в другата. Атли Пайн намираше за особено уместен факта, че върху служебната значка на най-добрата правоохранителна служба в света е поставен женски образ.

Пайн бе връчила пистолета си „Глок 23“ на охраната, а преди това беше оставила в пикапа своята „Берета Нано“, която обикновено носеше в кобур на глезена. Не си спомняше друг път да се е разделяла доброволно с оръжието си. Но най-строго охраняваният затвор в Америка следваше свои собствени правила, с които тя трябваше да се съобразява, ако искаше да влезе вътре. А Пайн много искаше.

Тя беше висока – над метър и осемдесет, и то боса. Ръста беше наследила от майка си, която бе още по-висока. При това Атли Пайн не беше кльощава. Никога не би могла да се появи на модно ревю или на корицата на списание като някоя от онези тънки като вейки манекенки. Тя беше здрава, силна и мускулеста в резултат на редовните упражнения във фитнеса. Бедрата, прасците и седалищните ѝ мускули бяха твърди като камък. Имаше добре оформени рамене и мишци. Мускулите на ръцете ѝ приличаха на въжета, а тези на корема ѝ бяха здрави като стомана. Пайн беше тренирала смесени бойни изкуства и кикбокс и дори се бе състезавала. Така бе научила, че по-дребен човек е в състояние да победи и подчини по-едър противник.

Атли Пайн беше усвоила всички тези умения, за да оцелее, докато се трудеше упорито в свят, доминиран предимно от мъже. Физическата сила, както и издръжливостта и увереността, произтичащи от нея, бяха задължителни условия по пътя към успеха. Чертите на лицето ѝ бяха малко сурови, макар и привлекателни, дори оча­рователни. Пайн носеше черната си коса подстригана до раменете, а очите ѝ бяха толкова сини, че човек потъваше в тях.

За пръв път идваше във „Флорънс“, затова, докато крачеше по коридора, съпроводена от двама едри надзиратели, които не бяха казали нито дума, остана поразена най-вече от неестествената тишина и покой. Като федерален агент тя беше посещавала множество затвори. Обикновено те представляваха какофония от шумове, викове, подсвирквания, псувни, обиди, заплахи и прочие, съпроводени от юмруци, свити гневно около решетките, и заплашителни погледи от дъното на килиите. Дори да не си бил животно, преди да влезеш в подобен затвор, ставаш такова, преди да излезеш. В противен случай си мъртъв.

Почти като в „Повелителят на мухите“. Но със стоманени врати и тоалетни със система против запушване.

Тук обаче бе тихо като в библиотека. Пайн бе впечатлена. Това беше сериозно постижение за затвор, чиито обитатели бяха избили хиляди човешки същества с помощта на бомби, пистолети, ножове, отрова и дори с голи ръце. А в случая с шпионите – и с предателските си действия.

Риба щука, махай се от тука.

Пайн бе пристигнала от Сейнт Джордж, Юта, където някога беше живяла и работила. За целта бе прекосила целия щат Юта и половината Колорадо. Навигацията в колата ѝ беше изчислила, че ще ѝ трябват единайсет часа, за да преодолее хилядата километра до тук. Тя се беше справила за по-малко от десет благодарение на мощния двигател и на детектора, който ѝ помагаше да засече неизбежните полицейски радари.

Бе спряла само веднъж, за да ползва тоалетна и да си вземе нещо за ядене. През останалото време беше натискала газта до дупка. Можеше да вземе полет до Денвър и да наеме кола от летището, но предпочиташе да разполага с повече време, за да обмисли какво ще прави, когато стигне. А дългото шофиране през тази обширна и пуста част от Америка ѝ предостави достатъчно възможности за размисъл.

Атли Пайн беше израснала на изток, но бе прекарала по-голямата част от професионалния си живот сред безкрайните прерии на американския Югозапад. Надяваше се да завърши кариерата си тук, защото ѝ допадаха откритите пространства, чистият въздух, дивата природа.

След като изкара няколко години в Бюрото, Пайн получи възможността да избере следващото си назначение. И тя избра място, където никой друг агент не искаше да отиде. Повечето ѝ колеги полагаха отчаяни усилия да заминат за някой от петдесет и шестте полеви офиса из страната. Някои предпочитаха по-топъл климат, затова се стремяха към Маями, Хюстън или Финикс. Други си поставяха за цел да се издигнат в административния апарат на Бюрото, затова гледаха към Ню Йорк или Вашингтон. Градове като Лос Анджелис и Бостън също се радваха на огромна популярност поради безброй причини. Пайн обаче не проявяваше интерес към тях. Предпочете относителната изолация на т.нар. териториални агенции – съвсем малки офиси, – разположени обикновено в някой затънтен град. Там никой не я закачаше, стига да си вършеше работата както трябва.

А предвид факта, че работеше в сравнително пуст, слабонаселен район, нерядко беше единственият федерален агент в радиус от стотици километри. Това също ѝ допадаше. Някои биха я нарекли затворена или асоциална или биха определили поведението ѝ като резултат от неистов стремеж да държи всичко под контрол, но Пайн определено не бе такава. Беше общителна и се разбираше чудесно с хората. В интерес на истината, нямаше как да си добър федерален агент, ако не притежаваш определени комуникативни умения. В същото време тя ревниво пазеше личното си пространство.

И така, Пайн бе прехвърлена в териториалната агенция на ФБР в Сейнт Джордж, Юта. Служителите бяха само двама. Пайн изкара там две години, а когато ѝ се отвори възможност, се премести в градче на име Шетърд Рок, където имаше само една щатна длъжност за агент. Това беше сравнително нов офис, разположен западно от Тюба Сити и възможно най-близо до националния парк „Гранд Каньон“, без да се преминават границите му. Там Атли Пайн работеше единствено в компанията на Каръл Блум, шейсетинагодишна секретарка, изкарала в Бюрото няколко десетилетия. Блум твърдеше, че бившият директор Дж. Едгар Хувър е любимият ѝ шеф, макар да беше починал много преди тя да постъпи във ФБР.

Пайн не беше сигурна дали да ѝ вярва.

Часовете за свиждане във „Флорънс“ бяха минали, но управлението на затворите беше удовлетворило молбата на колега федерален агент. Беше точно дванайсет в полунощ – възможно най-подходящото време според Пайн, защото чудовищата излизат нощем, нали?

Двамата надзиратели я съпроводиха до стаята за посетители, където тя седна на метален стол срещу преграда от дебело поликарбонатно стъкло. Единственото средство за вербална комуникация беше метална тръба, вградена в стъклото, която играеше ролята на телефон. От другата страна на преградата имаше същия метален стол, занитен за пода. На него сядаше зат­ворникът. Столът беше доста неудобен; така и трябваше да бъде.

Отивай на боклука да ядеш памука.

Пайн седеше в очакване със сключени ръце, под­прени на ламинирания плот пред нея. Беше закачила служебната значка на ревера си, за да може той да я ви­ди. Впери поглед във вратата, от която щеше да дойде. Очакваше я. Беше дал съгласието си за това посещение, едно от малкото права, които имаше тук.

Тя настръхна, когато чу стъпките по коридора. Вратата се отвори и първият човек, когото видя, беше едър надзирател без врат и с толкова широки рамене, че едва мина през вратата. Зад него вървеше още един надзирател… и още един… Тримата бяха еднакво едри и яки.

Пайн се зачуди за миг дали във „Флорънс“ няма изискване за минимално тегло на надзирателите. Нищо чудно. Сигурно и ваксината против тетанус беше задължително условие за работа тук.

Бързо прогони тази мисъл, защото веднага след тримата надзиратели се появи окованият Даниъл Джеймс Тор с внушителния си ръст от сто деветдесет и четири сантиметра. Следваха го още трима надзиратели. Сед­мината изпълниха тясното помещение. Пайн знаеше, че съгласно правилата във „Флорънс“ нито един затворник не бива да бъде местен в присъствието на по-­малко от трима надзиратели. Очевидно този беше заслужил двойно по-голяма охрана. Пайн разбираше защо.

Тор нямаше нито косъм на главата си. Очите му се взираха безизразно напред, докато надзирателите го настаняваха на стола и закачаха веригата му за стоманената халка в пода. Това също не беше обичайна процедура при посещение.

Но явно петдесет и седем годишният Тор вече не ѝ обръщаше внимание. Беше облечен в бял гащеризон и носеше черни обувки с гумени подметки без връзки. Очите му бяха скрити зад очила с черни рамки, изработени от едно-единствено парче мека пластмаса без никакви метални винтчета. Стъклата също бяха пластмасови и изглеждаше почти невъзможно да бъдат превърнати в оръжие.

Управата на „Флорънс“ трябваше да взема предвид и най-незначителните на пръв поглед подробности, защото затворниците нямаха друга работа, освен денонощно да измислят начини да се наранят един друг.

Пайн знаеше, че под гащеризона цялото тяло на Тор е покрито с големи саморъчно направени татуировки. Онези, които не беше изрисувал със собствената си ръ­ка, бяха дело на част от жертвите му, принудени да се превърнат в татуисти преди смъртта си. Говореше се, че всяка татуировка разказва история, свързана с жертвата.

Тор тежеше близо сто и трийсет килограма и Пайн прецени, че само десет процента от теглото му попадат в категорията мазнини. По ръцете и врата му се виждаха изпъкнали вени. В затвора нямаше какво друго да прави, освен да тренира във фитнеса и да спи, предположи Пайн. Знаеше, че е бил отличен спортист още в гимназията, истинска звезда, надарен от природата с невероятна физика. Жалко, че такова съвършено тяло бе съчетано с извратен, макар и брилянтен, ум.

Удовлетворени от начина, по който бяха обезопасили Тор, надзирателите излязоха през същата врата, през която бяха влезли. Пайн обаче ги чуваше зад нея. Не се съмняваше, че и Тор ги чува.

Представи си как той чупи стъклото и я връхлита. Щеше ли да се справи с него сама? Интригуващ въпрос. Но чисто хипотетичен. Макар че част от нея искаше да разбере отговора.

Погледът му най-сетне се спря върху лицето ѝ. И остана там.

Атли Пайн се беше взирала – през дебели прозорци или стоманени решетки – в много чудовища, някои от които сама бе изправила пред правосъдието.

Даниъл Джеймс Тор обаче беше различен. Вероятно беше най-садистичният сериен убиец на своето поколение с най-много жертви.

Той опря закопчаните си ръце върху ламинирания плот и изви масивния си врат настрани, докато не се чу как изпуква прешлен. После хвърли поглед към значката на Пайн, изкриви устни при вида на символа за закон и ред и закова очи в нейните.

–   Е? – попита я с нисък равен глас. – Ти поиска тази среща.

Беше изминала цяла вечност, но мигът най-сетне бе­ше настъпил.

Атли Пайн се приведе напред. Устните ѝ се доближиха на сантиметър-два от дебелото стъкло.

–   Къде е сестра ми?

Онче-бонче, счупено пиронче.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 26 = 33