ИК БАРД с нов тираж на Аз, вещицата #2„Нощна сянка“ от Дебора Харкнес

Заедно пристъпихме в неизвестното…

„Аз, вещицата“ ни запознава с Даяна Бишъп, учен от Оксфорд и вещица въпреки желанието си, и с вампира генетик Матю Клермон – две свръхестествени същества, които се озовават в центъра на битка за изгубен вълшебен ръкопис, известен като Ашмол 782. Привлечени един към друг въпреки вековните табута и решени да разгърнат магическите сили на Даяна, двамата поемат на пътешествие във времето.

„Нощна сянка“ запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I – свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.

В „Нощна сянка“ Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. И любов.

ОТКЪС

Озовахме се там като неделима плетеница от вещица и вампир. Матю бе под мен, дългите му крайници бяха свити в изключително неудобна поза. Между телата си бяхме притиснали голяма книга и от удара при приземяването малката сребърна фигурка, която стисках в ръка, падна и се плъзна по пода.

– На правилното място ли сме?

Бях стиснала здраво в очи, в случай че сме още в хамбара на Сара в Ню Йорк от 21-ви век, а не в Оксфордшър от 16-и век. Но непознатите миризми ми показаха, че вече не съм в собственото си време и място. В тях имаше нещо тревисто и сладко, примесено с аромат на восък, който ми напомняше за лятото. Усещаше се и дим от горящи дърва, чух и пукането на огън.

– Отвори очи, Даяна, и виж сама. – Усетих леко като перце докосване от хладни устни по бузата си, последвано от тих смях. В мен се взираха очи с цвят на бурно море, а лицето, на което принадлежаха, бе толкова бледо, че можеше да е само на вампир. Ръцете на Матю се плъзнаха по шията и раменете ми. – Добре си?

След толкова дълъг път към миналото на Матю усещах тялото си така крехко, сякаш би могло да се счупи от подухването на ветрец. Не бях чувствала нищо подобно при кратките ни пътешествия през времето в къщата на лелите ми.

– Аз съм добре. Ами ти? – Бях се съсредоточила върху Матю и не смеех да се огледам.

– Изпълнен с облекчение, че съм си у дома. – Главата му се отпусна отново на дървените дъски с меко тупване и освободи още летни аромати от тръстиката и лавандулата, пръснати по пода. Старата ложа му бе позната дори във варианта й от 1590 година.

Очите ми свикнаха с приглушената светлина. Различих огромно легло, малка маса, тесни пейки и единствен стол. През резбованите отвесни подпори за балдахина над леглото забелязах вход към друга стая. От него по пода и кувертюрата се разливаше светлина във формата на неправилен златен четириъгълник. Стените на стаята бяха покрити със същата изящна ламперия, която бях виждала и при посещенията си в дома на Матю в съвременен Удсток. Отметнах глава назад и съзрях тавана – по него имаше гипсови тюдорски розетки, обрамчени в боядисани в златно квадрати, а всяка роза в тях бе оцветена в бяло или червено.

– Розите са били задължителни по времето, когато е построена къщата – подхвърли сухо Матю. – Не мога да ги понасям. При първа възможност ще ги боядисам в бяло.

Внезапно течение разпали синьо-златните пламъчета на свещите на специалната поставка и те огряха ъгълчето на многоцветен гоблен и тъмните лъскави листа на блед фон на покривката за легло. Съвременният текстил нямаше такова лустро.

Изведнъж се развълнувах и се усмихнах.

– Наистина го направих. Не обърках нищо, не ни отведох другаде, като например в Монтичело, Вирджиния, или…

– Не – каза той и ми се усмихна в отговор, – справи се прекрасно. Добре дошла в елизабетинска Англия.

За първи път в живота си изпитах истинска радост, че съм вещица. Като историк, дълбаех в миналото. А тъй като бях вещица, можех да го посещавам. Бяхме пристигнали в 1590 година, за да изуча изгубеното изкуство на магиите, но тук имаше още толкова много неща, които можех да изследвам. Наведох се, за да отпразнувам всичко това с целувка, но шум от отваряща се врата ме спря.

Матю притисна пръст към устните ми. Главата му леко се извърна и ноздрите му се разшириха. Напрежението му изчезна, когато разпозна човека в съседната стая, откъдето се чуваше тихо шумолене. Матю вдигна мен и книгата с едно рязко движение. Без да пуска ръката ми, ме поведе към вратата.

В съседната стая заварихме мъж до маса с пръсната по нея кореспонденция. Беше среден на ръст, строен, облечен в скъпи, очевидно шити по поръчка дрехи, с рошава кестенява коса. Мелодията, която си тананикаше, ми беше непозната. От време на време изпяваше и по някоя дума, но толкова тихо, че не разбирах какво казва.

Лицето на Матю се вцепени от изненада, след това устните му се извиха в пълна с любов усмивка.

– Къде си всъщност ти, мой скъпи Мат? – Мъжът вдигна един лист към светлината. Матю веднага присви очи, а доволното му изражение се смени с недоволна гримаса.

– Търсиш ли нещо, Кит? – При тези думи младият мъж изпусна хартията на масата, завъртя се рязко и лицето му светна от радост. Бях виждала и преди това лице на книгата си с меки корици „Евреинът от Малта“ на Кристофър Марлоу.

– Мат! Пиер каза, че си в Честър и може да не успееш да се прибереш. Но аз си знаех, че няма да пропуснеш годишната сбирка. – Думите ми бяха познати, но произнесени в странен ритъм, който ме заставяше да се съсредоточа, за да ги проумея. Елизабетинският не беше толкова различен от съвременния английски, колкото ме бяха учили, но и не бе така лесен за разбиране, както се бях надявала заради познанията си за Шекспировите пиеси.

– Защо нямаш брада? Да не си бил болен? – Очите на Марлоу проблеснаха, когато се спряха на мен, взряха се с настойчива агресивност, която несъмнено го обозначи като демон.

Потиснах желанието си да се хвърля към един от най-великите драматурзи на Англия, да му стисна ръката и да го обсипя с въпроси. И малкото информация, която имах за него, излетя от ума ми, докато стоях и го гледах. Дали някои от пиесите му са били поставяни през 1590 година? На колко е години? Със сигурност бе по-млад от Матю и мен. Марлоу едва ли имаше трийсет. Усмихнах му се дружелюбно.

– Къде намери това? – посочи с пръст Марлоу, а гласът му бе натежал от презрение. Погледнах през рамо, като очаквах да видя някакво ужасно произведение на изкуството. Нямаше нищо, само празно пространство.

Имаше предвид мен. Усмивката ми замръзна.

– По-кротко, Кит – намръщи се Матю.

Марлоу сви рамене в отговор на упрека му.

– Няма значение. Насити й се, преди да пристигнат другите, щом така си решил. Джордж е тук от известно време, разбира се, яде ти храната и ти чете книгите. Все още няма патрон и не разполага и с пукната пара.

– Джодрж е добре дошъл да ползва всичко мое, Кит. – Матю не сваляше очи от младия мъж, а лицето му бе напълно безизразно, когато вдигна преплетените ни пръсти към устата си. – Даяна, това е скъпият ми приятел Кристофър Марлоу.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 66 = 69