Издателство „Вакон“ представя на вашето внимание „Огънят на пустинята“ – историята за обгърнат в легенди диамант, опасна любов и магията на Намибия

 Намибия, 1959 г.: фермата на Салден е пред фалит. Роуз не е особено тъжна от този факт, но за дъщеря й Рут това означава крах на мечтите. Защото Рут не желае нищо друго освен да продължи да живее и работи във фермата. Когато обаче научава, че някога баба й е изчезнала безследно, отнасяйки със себе си и скъпоценен диамант, Рут тръгва да я търси. Но се оказва, че не е единствената, която иска да се добере до легендарния „Огън на пустинята”. Рут попада в заплетена ситуация и не знае кому да се довери – на намибийския историк Хорацио, който й е предложил помощта си и я придружава в пътуването й из страната, или на добре изглеждащия й ухажор Хенри, който също като нея е с германски корени…

Откъс

Първа глава

– Избий си го от главата, Рут. Няма какво да се разправяме! Роуз Салден хвърли леден поглед към дъщеря си. – Но защо пък не? Винаги съм участвала в първенствата на младите фермери. И винаги съм се класирала сред първите трима. Защо тази година да не мога? Рут беше пребледняла от възмущение. – Защото и без отличие от състезанието по вдигане на овце имаш славата на жена, която трудно би се пласирала. О, Господи, кога най-после ще разбереш кои са важните неща в живота? – Уф! Рут стегна кърпата около челото си, обу тежките ботуши, които за нещастие на майка й не бяха доста различни от каубойски, и нетърпеливо оправи грубия си зелен гащеризон. – Не ме интересува дали ще се пласирам добре. Не ми трябва мъж. – Трябва ти, мила моя! Фермерка без мъж може веднага да си събере нещата и да се пренесе в града. – Роуз Салден подчерта думите си с енергично махване на ръката, при което златните й гривни леко иззвънтяха. – А пък жена, която като единствено свое предимство може да покаже само многото отличия от състезания по вдигане на овце, а иначе е прочута с голямата си уста, е просто неприемлива за добрите семейства в Югозападна Африка. Рут сви раздразнено устни. – Не съм печелила само в състезанието по вдигане на овце, то беше само шега. Бях най-добра в язденето с препятствия, в подкарването на говедата, четвърта при стригането на овце, трета при побиването на колчета и първа при класифицирането на вълната и броенето на овцете. – Да, да – майката на Рут махна ядосано с ръка. До гуша й бе дошло от аргументите на дъщеря й.

– Мъжът не търси жена за броене на овце, а за гушкане. И това, мила моя, трябва да е първата ти цел: да си намериш мъж и да си родиш деца. Жените не са създадени, за да отглеждат овце и да нареждат какво да се прави във фермата. Колко пъти трябва да ти го обяснявам? – Виж фермата Уотърфол – тросна й се Рут. – Кати Маркуърт върти всичко съвсем сама. Вчера ремонтира трактора, а миналата седмица – електрогенератора. Само за стригането вика някого на помощ. – Кати Маркуърт е вдовица и при това бедна. Няма как да го кара по друг начин, та тя не може дори управител да си позволи. Позорно е за бедната жена да живее така – отвърна Роуз натъртено. – Няма да се учудя, ако за всичко това мрази мъжа си дори и в гроба. Със сигурност, по никой начин, точно тя не е подходящият пример за една млада дама. – Защо? Каракулските овце на Кати изглеждат чудесно и са по-здрави от овцете на много други семейства. – Рут, достатъчно сме говорили по въпроса – изпъшка Роуз Салден. – Вече си на двайсет и четири, твърде възрастна, за да си намериш мъж. Югозападна Африка е голяма страна и въпреки това си е село. Тук всички се знаят. Не позволявай славата ти да става още по-лоша. Облечи хубавата рокля, която ти донесох от Гобабис, и отивай на първенството на фермерите! Но този път не като участничка, моля, а като приятно изглеждаща млада жена, която очаква от живота повече от увеличаването на продукцията от вълна. – Страната отдавна вече не се казва Югозападна Африка, а Намибия, мамо. А аз не съм Корин! – при мисълта за сестра си Рут неволно извъртя очи. – Да, за съжаление – рече Роуз, после въздъхна драматично, сложи ръце на гърдите си, така че дланите й да сочат навън, и притвори очи. Рут също въздъхна. Знаеше, че е безпредметно да продължава да противоречи на майка си. Още повече когато е застанала в тази поза. Затворените очи на Роуз показваха съвсем ясно, че не иска да чува за никакви проблеми. Да й противоречи беше не само безсмислено, но и щеше да влоши ситуацията. Роуз Салден мразеше фермерската работа, не обичаше овцете и от години мечтаеше за живот в някоя градска вила във Виндхук или в Свакопмунд, за живот без неприятни миризми, без тор и говеда, за живот, в който основната задача на жената се състои в това да дава наставления на чернокожите прислужници и всеки ден да подрежда пресни плодове в дълбока сребърна купа. Въобще майката на Рут споделяше мнението, че животът сам по себе си е несправедлив и че тя заслужава много повече. Всеки път, когато се намираше сред хора, тя подчертаваше, че произхожда от добро семейство. Че е отгледана от чернокожи, Роуз Салден забравяше винаги, когато се движеше в общество, която тя наричаше „добро”. Но колко по-различен бе животът във фермата с овцете насред обширните поля! Огромната къща на Салден се намираше в подножието на Салденс хил и бе построена в типичен колониален стил. Имаше камина, мебели от немски дъб, светли, застлани с килими подове и тапицирани столове и кресла, преливащи от възглавнички и завивки. Във всяко свободно ъгълче имаше спомени от Германия – страна, с която Роуз се чувстваше силно свързана, въпреки че никога не бе стъпвала там. Тя дори обзавеждаше дома си по немска мода. Бяха ли в Хамбург модерни зелените пердета със сребърни ивици, в къщата в сърцето на Намибия окачваха зелени пердета със сребърни ивици. Носеха ли жените в Мюнхен косата си подрязана до брадичката и слагаха ли си бенка над горната устна, и Роуз Салден заставаше сутринта пред огледалото в банята с черен молив в ръка. Дори и ехидните забележки на съседите, които искаха да изчистят от лицето й „изцапаното от мухата”, не можеха да откажат Роуз да ходи точно така. В края на краищата хората, които живееха около Салденс хил, бяха, както Роуз казваше, „селяни без вкус и стил”. Рут чувстваше досада от реда и чистотата, които майка й поддържаше в къщата. В мига, в който прекрачеше прага, тя бе задължена да обуе домашните пантофи, а в умивалното помещение трябваше да смъкне работните си панталони и якето. Щом като Роуз не можеше да живее в града, то поне фермерската й къща трябваше да бъде възможно най-уютна и комфортна. Рут най-много обичаше да стои в лоджията. И сега, след разправията с майка си, тя се отправи натам. Седна на земята, подпря, както често правеше, краката си на една от колоните и се отдаде на наслаждението от хладината, лъхаща от каменната стена. Обичаше след работа да вземе бутилка „Ханза Лагер” – намибийска бира, сварена по немските правила, да изуе калните ботуши и да се настани до Клете – кучката бордер коли, единствената и най-добрата й приятелка.

Рут извърна погледа си от къщата. Да наблюдава как стадата овце и говеда пасат за нея бе усещане на доволство и уравновесеност почти равно на щастието. Майка й така и не можа да разбере защо Рут толкова много обича живота във фермата и защо не желае нищо друго – никакви шикозни дрехи, никакви сложни прически и в никакъв случай дом в града. На Рут градът й се струваше прекалено шумен; вонеше и всички бързаха нанякъде. Към това се прибавяха и многото автомобили, хората, които отминаваха, без да отвърнат на поздрава ти, и огромните, анонимни супермаркети.  …

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here