ИК БАРД с ново издание на Колелото на времето #1„Окото на света“ от Робърт Джордан

Колелото на времето се върти и вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го век се върне отново. В Третия век, Века на пророчеството, на косъм висят самият Свят и самото Време. Онова, което е било, което ще бъде и което е, може да падне под властта на Сянката.

С „Колелото на времето“ Джордан наложи господството си в света, който Толкин започна да разкрива.

Ню Йорк Таймс

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Драконовата планина

Дворецът се тресеше, а земята се гърчеше, обременена от памет, и стенеше в неистово желание да отрече онова, което се бе случило. Снопове слънчева светлина нахлуваха през процепите в стените и увисналите във въздуха прашинки проблясваха в случаен бяг. Разлати петна от изгоряло чернееха по лющещите се бои и позлатата на някогашните ярки стенописи. Сажди покриваха ронещи се фризове с хора и животни, сякаш опитали да се раздвижат преди лудостта да заглъхне. Мъртвите бяха навсякъде. Мъже, жени и деца, сразени в отчаян опит да избягат от мълниите, поразили всички коридори. Спрени от задушаващите ги пламъци или потънали сред камъните на двореца, които се бяха сринали и полетели надолу като оживели, преди покоят да се възцари отново. Несъгласни да приемат всичко това, по стените невъзмутимо висяха многоцветни гоблени и картини. Освен онези, които издулите се стени бяха съборили. Фино изваяни мебели, инкрустирани със слонова кост и злато, стояха недокоснати. Освен онези, които надигащите се като морски вълни подове бяха преобърнали. Извратеният разсъдък бе поразил сърцевината, без да засегне периферните неща.

Луз Терин Теламон се луташе из двореца, едва успявайки да се задържи прав при всеки пореден гърч на земната твърд.

– Илиена, обич моя, къде си? – Краят на бледосивото му наметало се влачеше в локвите кръв. Той се спря пред тялото на жена, чиято златокоса хубост бе помрачена от ужаса на последните ѝ мигове, а все още широко отворените ѝ очи гледаха с нямо неверие. – Къде си, съпруго моя? Къде са се скрили всички?

Очите му уловиха собственото му отражение в едно огледало, увиснало накриво над издутия мраморен под. Облеклото му – някога царствено, в сиво, пурпурно и златно, от тънко изтъкан плат, донесен от презморски търговци – бе разкъсано и изцапано със същата кал, която покриваше и лицето му. За миг напипа символа, вплетен в наметалото му – кръг, наполовина бял, наполовина черен, двата цвята разделени с гънеща се линия. Този символ сигурно значеше нещо. Но извезаният кръг не можа да задържи дълго вниманието му. С не по-малко удивление той се взря в собствения си образ. Висок мъж в разцвета на силите си, красив някога. Но сега косата му бе побеляла, а тъмните очи бяха видели твърде много. Луз Терин се изкиска и отметна глава. Смехът му отекна по пустите коридори.

– Илиена, обич моя! Ела при мен. Трябва да видиш всичко това.

Въздухът зад гърба му се разлюля, просветна и в него се въплъти мъжки силует. Новодошлият се огледа и изкриви устни, отвратен. Малко по-нисък от Луз Терин, той бе облечен в черно, с бял ширит около врата и среб­ристи гайтани по маншетите на високите чизми. Той пристъпи внимателно, повдигайки придирчиво краищата на наметалото си, за да не докосне стелещата се под него смърт. Подът се разтърси в последни конвулсии, но вниманието на странника бе насочено изцяло върху мъжа, взиращ се в огледалото – той продължаваше да се смее истерично.

– Повелителю на Утрото – каза новодошлият. – Дойдох за теб.

Смехът секна отведнъж, като че ли изобщо не беше го имало. Луз Терин се обърна спокойно, сякаш неочакваната поява на другия изобщо не беше го изненадала.

– Ах, гост. Имаш ли глас, страннико? Че скоро ще настъпи часът за песен и всички те каним да попееш. Илиена, обич моя, имаме си гост. Илиена, къде си?

Очите на облечения в черно се разшириха, стрелнаха се към тялото на златокосата жена и се върнаха на лицето на Луз Терин.

– Шайтан да те вземе, нима омърсяването до такава степен те е обладало?

– Това име. Шай… – Луз Терин потръпна и вдигна ръка, като да се предпази от нещо. – Не произнасяй това име. Опасно е.

– А, значи помниш. Поне дотолкова. Опасно е за теб, глупако, не и за мен. Какво друго помниш? Спомни си, заслепен от Светлината идиот! Не ще те оставя да свършиш, повит в пелените на забравата! Спомни си!

За миг Луз Терин се загледа удивен в нечистите петна по дланта си. Пос­ле отри ръка в още по-мръсното наметало и попита:

– Кой си ти? Какво искаш?

Мъжът в черно се изпъна и отвърна надменно:

– Някога ме наричаха Елан Морин Тедронай, но сега …

– Излъстителя на Надеждата – прошепна Луз Терин.

– Значи все пак помниш някои неща. Да, Излъстителя на Надеждата. Така ме нарекоха хората, тъй както теб нарекоха Дракона. Но за разлика от теб, аз приех това име драговолно. Кръстиха ме така, за да ме похулят, но аз ще ги принудя да коленичат пред него и да тръпнат от благоговение. А ти, какво ще сториш ти с името си? След този ден хората ще те нарекат Родоубиеца. Тогава какво ще правиш?

Луз Терин огледа свъсен потъналата в руини зала.

– Илиена трябваше да е тук, да каже „добре дошъл“ на госта – промърмори той разсеяно и извиси глас. – Илиена, къде си?

Подът се разтресе и тялото на златокосата жена помръдна, сякаш отзовало се на призива му. Но очите му не я видяха.

Ликът на Елан Морин се изкриви в гримаса.

– Виж се – смъмри го той. – Някога ти беше най-личният сред Слугите. Някога носеше Пръстена на Тамирлин и седеше на Върховния трон. Някога ти връчиха Деветте пръчки на Властта. А виж се сега! Жалка, съсипана развалина. Но и това не стига. Ти ме унизи някога, в Съвета на Слугите. Надви ме пред портите на Пааран Дайсен. Но днес аз съм по-великият. И няма да те оставя да умреш, преди да си го разбрал. Когато умираш, последната ти мисъл ще бъде пълното съзнаване на поражението. Твоето пълно и окончателно поражение. Ако изобщо те оставя да умреш.

– Не разбирам защо се бави Илиена. Тя ще ме нахока, ако реши, че крия госта от нея. Надявам се, че сте сладкодумец, тя обича сладкодумците. Но ви предупреждавам, Илиена ще започне така да ви разпитва, че ще трябва да ѝ разкажете всичко, което знаете.

Елан Морин придърпа наметалото си и скръсти ръце пред гърдите си.

– Колко жалко – промълви той умислено, – че никоя от Сестрите ти не е наоколо. Никога не съм бил достатъчно вещ в лечителството, пък и сега следвам друга сила. Но дори и някоя от тях би ти донесла твърде малко просветление, стига да не я унищожиш преди това. Е, това, което мога да направя с теб, също ще свърши работа. За моите цели. – И той се усмихна зловещо. – Но ме е страх, че лечителството на Шайтан е различно от онова, което ти е познато. Бъди изцелен, Луз Терин! – Той протегна ръце напред и светлината помръкна, като че сянка покри слънцето.

Болка прониза Луз Терин и той изкрещя. Крясъкът дойде от дълбините на съществото му и нищо не можеше да го спре. Огън прониза костите му; отрова нахлу в жилите му, той политна и рухна върху каменния под. Сърцето му заби, сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите му, и всеки негов удар пращаше нов изгарящ пламък през тялото му. Той безпомощно се сгърчи, черепът му се превърна в кълбо от неистова болка, готова да изригне. Дрезгавите му крясъци отекнаха в затихналата зала.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 3 = 7