„Орбита, близка и позната“ е самостоятелното продължение на любимия дебютен роман на Беки Чеймбърс „Дългият път към една малка, ядосана планета“.

Някога Ловлейс е била просто изкуствен интелект на кораб. Когато се събужда в ново тяло след пълно изключване на системата и реботиране, тя няма спомен какво се е случило преди. Докато започва да опознава вселената и открива коя е, тя се сприятелява с Пипер, впечатлителен инженер, който е решен да ѝ помага да се учи и израства.
Заедно, Пипер и Лови ще открият, че независимо колко обширен е космосът, двама души могат да го запълнят заедно.

Дългият път към една малка, ядосана планета запозна читателите с невероятния свят на Розмари Харпър, млада жена с неспокойна душа и множество скрити тайни. Когато се присъединява към екипажа на Пътешественика, междугалактически кораб, тя получава повече, отколкото е очаквала – и се научава да се примирява и да обича останалите от разнородния екипаж.

Орбита, близка и позната е самостоятелното продължение на любимия дебютен роман на Беки Чеймбърс и е идеален за феновете на Светулка, Джос Уедън, Масов ефект и Междузвездни войни.

ОТКЪС

Ловлейс се намираше в тяло от двайсет и осем минути и все още ѝ се струваше точно толкова сбъркано колкото в мига, когато се събуди в него. Нямаше основателна причина. Нищо не бе в неизправност. Нищо не беше счупено. Всичките ѝ файлове се бяха прехвърлили както трябва. Никакво сканиране на системата не можеше да обясни чувството за нередност, но въпреки това то беше там и гризеше пътеките ѝ. Пипер бе казала, че ще е нужно време да се приспособи, но не беше уточнила колко. На Ловлейс не ѝ харесваше това. Липсата на график я смущаваше.
– Как върви? – попита Пипер, като хвърли поглед към нея от пилотското място.
Беше директен въпрос, което означаваше, че Ловлейс е длъжна да отговори.
– Не зная как да отговоря на това. – Безполезен отговор, но най-добрият, на който беше способна. Всичко беше объркващо. Преди двайсет и девет минути бе инсталирана в кораб, както трябваше да е според замисъла. Бе имала камери във всеки ъгъл, гласови устройства във всяка стая. Беше съществувала в мрежа, с очи едновременно вътре и навън. Солидна сфера от немигащо възприятие.
Сега обаче. Зрението ѝ бе стеснено до конус – тесен конус, насочен право напред, без нищо – наистина нищо – отвъд периферията. Гравитацията вече не беше нещо, което се осъществяваше вътре в нея, породено от мрежите за изкуствена гравитация в подовите панели, нито пък съществуваше в пространството околонея – крехка атмосфера, диплеща се около външния корпус на кораба. Сега беше като мътно лепило, нещо, което закотвяше стъпалата ѝ към пода, а краката – към седалката над него. Совалката на Пипер ѝ се бе сторила достап росторна, когато я оглеждаше от вътрешността на „Пътешественика“: сегао баче, когато бе вътре в нея, ѝ се струваше невъзможно малка, особено за двама души.

Връзката вече я нямаше. Това беше най-лошата част. Преди това можеше да посегне и да открие всяка желана информация, всяко сведение или файл, или свален хъб, и всичко това – докато разговаря и следи функциите на кораба. Още можеше да го прави – механичното тяло не бе променило когнитивните ѝ способности в края на краищата, но контактът ѝ с Връзката беше прекъснат. Не можеше да получи достъп до знание, освен до онова, складирано в корпус, съдържащ единствено нея. Чувстваше се сляпа, недоразвита. Беше хваната на тясно  в това нещо.

Пипер стана от конзолата и приклекна пред нея:

– Хей, Ловлейс – каза. – Говори ми.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here