„Страхотия е „Апартаментът“ на Спасимир Тренчев. Просто трябва да прочетете тази книга! Една от най-добрите корици у нас напоследък, комбинирана със смела за родните стандарти тема, отлично съдържание и изненадващ развой на сюжета. Какво друго му трябва на човек, когато търси качествена литература от български автор?“

Александър Кръстев

В предишната публикация ви представих накратко автора и неговия роман, а сега ще видите видео трейлъра, както и още откъси от книгата:

ВТОРИ ОТКЪС ОТ „АПАРТАМЕНТЪТ“:

След няколко дни възстановяване Ева отново се върна на работа. Вече два часа бяха изминали и тя се чувстваше отлично. Колежките я посрещнаха непринудено и без излишни подмазвачески фрази и прегръдки. Просто изразиха любопитство как е и какво ù се е случило. Не искаше да обяснява и да се връща в близкото болезнено минало, затова само каза, че я повалил грип.

Нощните дежурства също се поемаха от три възпитателки. По навик Ева си носеше по някой зърнест десерт за през нощта и термосче с мляко или чай. Беше ù първата нощна смяна и забеляза, че никоя друга не носеше нещо за хапване.

Ева беше подремнала два часа след прибирането на Боби и до един часа през нощта не почувства никаква умора. Малко след това тя сподели пред Сузана и Соня, докато пиеха кафе на масичка в кухнята, че ù се приспива. Същото каза и Соня. Сузана им позволи да подремнат.

– Ако има някакъв проблем, ще ви събудя. Не се притеснявай, Ева, тук проблеми почти няма и на всички ни се е случвало да си подремнем час-два. – Усмихна се. – Разбира се, поне една остава будна.

Ева все още не смееше да направи такава стъпка и реши да остане да бодърства, като им разказа няколко подобни случки в предишния дом. Още на втората Соня не издържа и отиде да дремне на дивана в телевизионната зала. Сузана каза, че ще провери децата. Ева се изправи рязко.

– Аз ще свърша това. Почивай си ти.

Сузана не се противи особено, с благодарност и усмивка ù позволи да я отмени. Когато Ева тръгна, тя пусна радиото и измъкна от поставката под масичката книжка с кръстословици.

Ева излезе от кухнята, мина покрай телевизионната зала и забеляза Соня да лежи на дивана. Продължи към първото от трите спални помещения. Еднакъв брой легла – петнайсет – имаше и в трите. Надникна в първото. Огледа се, ослуша се и излезе. Продължи към второто. Тишината и спокойствието бдяха над децата.

Липсата на някои удобства и остарялото обзавеждане в предишния Дом не ù пречеха тя да се чувства добре, защото децата я вълнуваха повече от всичко останало. Спомените ù я върнаха към детското ù желание, когато един ден има семейство, да е майка на три деца. На една среща с бивша колежка присъстваше приятелка на тази колежка. Имаше неблагоразумието да каже, че вероятно този вид работа компенсира донякъде липсата на повече деца. Ева силно се засегна и каза, че никога чуждите деца не могат да се сравняват със собственото.

Отвори вратата на третото спално помещение. Имаше немалко случаи, когато заварваше, и то доста късно, неспящи деца в стария Дом. Възхищаваше се, че децата тук не са създавали проблеми досега. Усмихната от този факт, тя отстъпи извън помещението, за да затвори вратата. Тогава забеляза някакво движение в дъното на спалнята. На светлината от пълнолунието, която пробиваше през прозореца, Ева видя отражението на нещо, което не можеше да определи. Отвори широко вратата и пристъпи тихо вътре. Оглеждаше се от двете страни, като се стараеше да не наруши тишината. В спалните помещения имаше два коридора, разделящи трите редици легла. Тя беше забелязала неясната фигура в дъното на третата редица, точно до последния прозорец. Зави наляво, влезе във втория коридор и застана близо до последното легло. Нямаше нужда да се навежда, за да провери дали момчето спи, или се преструва. Ярката лунна светлина ù показваше достатъчно добре. Почувства се неловко да стои над него и се отдръпна притеснена. Помисли си, че в този момент някое от децата можеше да се събуди. Или още по- лошо – да е будно и в момента да я наблюдава от леглото си. Не искаше да стои повече тук, но по задължение трябваше да провери. Правилникът изискваше децата да се проверяват през два часа на нощните дежурства. Не знаеше какво бе видяла, спомняше си само формата му – продълговато и слабо. Можеше да го оприличи единствено на ръка. Но ù изглеждаше странно. Защото ако това момче бе извадило ръка изпод завивките и я е оставило върху тях, щеше да се появи отдолу и да направи парабола. Сега това не изглеждаше така. Момчето лежеше на една страна, а силуетът висеше във въздуха и веднага след това се скри… в стената. Реши, че умората ù се е съюзила с играта на полюшващите се клони отвън, които отразяваха лунната светлина. Изглеждаше ù логично, но това не успяваше да прогони страха. Най-малкото, защото не беше сигурна дали зрението ù не си е направило шега с нея. Почувства се безпомощна и опита да се успокои, като намери причина за играта на зрението си в преживяното последните вечери. Сметна, че няма повече работа тук и тръгна между леглата да излиза.

Спомни си, че последната година преди завършване, тя искаше да запише психология. Яви се на изпита, но не успя. Не ù стигнаха само десетина точки. Това я подсети за факта колко интересна е човешката психика. Как човек винаги иска да си обясни всичко – дори и това, в което не е сигурен – с неща, които познава и разбира. Дали защото е егоист и иска да покаже, че има отговор за всичко, или защото така намира начин да се успокои от необяснимото?

Ева излезе бавно и безшумно затвори вратата. Тръгна към дъното на коридора, където се намираха тоалетните. Провери ги. Всичките бяха почистени и дори ухаеха на някакъв приятен аромат. Успокоена, тя се върна към момента, когато с колежките си разказваха разни истории на чаша кафе. На излизане видя затварянето на врата в дъното на коридора. Страхът отново се разтича в душата ù. Побърза да се успокои, че няма място за тревога – явно някое от децата е станало и е отишло до тоалетната. Но вече не се чувстваше сигурна в нищо. Застана предпазливо до вратата, без да показва краката си. Вратите бяха къси и се издигаха на около двайсет сантиметра от мозаечния под. Не искаше да притеснява детето, като застанеше точно срещу него. Ако изобщо имаше някой вътре. Прехапа устни, отпусна ги. Наведе глава към вратата. Усети задъханото си дишане. Потисна го – боеше се да не я чуят. Постоя около половин минута. Тишината стоеше над нея и я дебнеше като хищник. Ева изпитваше нужда да отвори вратата, но ударите на сърцето ù туптяха чак в ушите. Канеше се да попита да ли е свободно, вместо това предпочете да отвори вратата. При наличието на пет свободни кабини задаването на такъв въпрос точно пред тази врата ù се струваше глуповато. Допускаше, че може би детето, което е вътре, е забелязало присъствието ù. А ако това бе вярно, то щеше да се учуди защо ù е да пита дали тази кабина е свободна, след като досега е била в тоалетната?! Но, от друга страна, не искаше да го притеснява, а и моментът с отварянето на врата ù внушаваше допълнителен страх. Прекаленото главоблъскане с образи и предположения я отдалечи достатъчно от реалността, за да я изтощи психически. Без почти да осъзнава какво върши, Ева тихо попита и изтръпна в очакване.  Дебелата и гъста тишина създаваше усещането, че можеше да се чуе дори как змия съблича кожата си. Изправи ръка да отвори вратата, но се извърна рязко назад, защото скърцащ звук на врата дойде зад гърба ù. Виждаше отварянето на последната кабина. Дъхът ù замръзна в гърлото. Неочакван шум от течаща вода привлече вниманието ù. Тя се обърна рязко напред към кабината, където се намираше. Лишена от разум и обладана от инстинктите си, тя отвори вратата с ритник. Водата наистина течеше, а вътре нямаше никого. Вратата на помещението се затвори. Ева се стресна. Преди да натисне дръжката, чу превъртането в ключалката. Не се поколеба все пак да я натисне. Някой от другата страна оказваше съпротива. Разумът успя да се завърне само за няколко секунди и тя бързо извади телефона от джоба на престилката си. Искаше да се свърже със Сузана. Натисна само първия бутон, телефонът се изплъзна от ръката ù и падна на пода. Не заради потта. Някакво невидимо присъствие го издърпа от нея. Наведе се да го вдигне, но нещо я събори на пода и задърпа краката ù. Ева закрещя. Ужасът обладаваше тялото ù и тя не можеше да извика за помощ. Тялото ù се опря на стената, краката я вдигнаха нагоре, гърбът ù прилепна до стената, тя увисна с главата надолу. Дългата ù коса се усука, както се изстисква изпрана дреха.

ТРЕТИ ОТКЪС ОТ „АПАРТАМЕНТЪТ“:

Ева съблече дрехите си, взе хавлията и влезе в банята. Огледалото, различните рафтчета и закачалки не представляваха нищо особено, но все още не бяха харесали нещо подходящо. А за вана Тони чакаше негов клиент да му предостави някакви специални оферти от Италия. Едва сега се сети, че не бе добавила в списъка за пазаруване поставки за тоалетни принадлежности. Първата й работа след като излезе от банята щеше да бъде това. Пусна душа, затвори очи и се остави на топлата вода да масажира умореното й тяло.

Унесена в мечтата си за вана с масажор, тя не чу звука, който идваше от душа. Той се размести от поставката си. После повтори движението и развивайки се почти безшумно, постепенно се заизмъква от нея. Ева нямаше да чуе тихия звук от въртеливите движения, дори водата да не й пречеше и мислите за вана да не я бяха вглъбили в себе си. Водата спря изведнъж. Ева отвори очи изненадана и завъртя кранчетата. Те се движеха, но вода не потичаше. Тръбата на душа се отскубна грубо от поставките на кранчетата и удари Ева по врата. Тя залитна, вцепенана от удара и опря гърба си в ъгъла между двете стени. Тръбата увисна във въздуха. Преди Ева да осъзнае дали това е реалност, цедката се насочи към тялото й, атакува и го свали на пода. Втория си удар нанесе върху главата й. Тя инстинктивно опита да се предпази, криейки се с ръце. Но веднага ги махна, защото болката не беше по-малко търпима. Тялото, краката, ходилата, глезените, раменете, главата. Ударите бяха чести, силни, груби. Кръвта пропълзя по устните й и се сля с рецепторите за вкус. Безпомощна и отслабваща, Ева не можеше дори да я изплюе и да се отърве от неприятния вкус на желязо. Кратките звучи на болка, които успяваше да издаде, вече заглъхваха и се губеха дълбоко в гърлото й.

Мартин продължаваше да мие чиниите, когато Боби застана на прага на кухнята.

– Тате.. – гласът му изтъня, а страхът пулсираше от всяка извивка на лицето му.

Мартин пусна насапунисаните вилици, които държеше в ръце и се затича към него.

Той изхвърча през коридора и отвори вратата на банята така рязко, че от силата си едва не падна. Многото капки кръв петняха черните плочки като страховити декорации. Оплискан с тях, душът лежеше до окървавеното тяло на Ева. Мартин незнайно как не се подаде на паника и не се шокира, а изтича в хола, грабна телефона и набра 112. Даде си името, адреса, обяви случая за спешен и помоли за бързо идване на линейка.

Боби стоеше в коридора близо до банята като препариран. Мартин се върна в кухнята, захвърляйки телефона на пода, отвори аптечката и занесе цялото шкафче в банята. Извади памук и подаде бинт на Боби да го разопакова. Падна на колене пред голото тяло на жена си. Краката й стояха свити в коленете. Едната й ръка лежеше върху единия й крак, а другата – настрани, опряна между пода и стената. Намираше се в полуседнала позиция. Количеството кръв беше плашещо много. Напълни шепите си с вода и я хвърли върху лицето й. Единственият начин да види къде е раната по него. Едната на брадичката, а другата в горната част на главата, там, където почваше бретона й. Скъса памук и попи двете рани. Действаше светкавично. Очите му искряха от ужас, но не се паникьосваше. Задържаше емоциите си и не го интересуваше нищо освен да не губи никакво време. Боби размотаваше бинта, когато баща му поиска да му го подаде. Той пристъпи напред, без да поглежда майка си. Мартин протегна ръка и го грабна от ръцете му. Боби погледна надолу и забеляза пръските кръв по плочките. На вратата се позвъни.

– Отвори вратата! – изстреля бързо Мартин.

Спешният екип нахлу вътре. Двама мъже с носилка и медицинската сестра, която остана в коридора така, че да не пречи на докторите. Те внимателно сложиха Ева на носилката. Мартин не спираше за миг да гледа полузатворените й очи. Когато излязоха с носилката от банята,  Боби разко се обърна с гръб към тях. Мартин взе якето му от закачалката в коридора, облече го, хвана го за ръка и заключи апартамента.

Бавно и внимателно докторите смъкваха носилката по стълбите. Боби стискаше ръката на баща си и се опитваше да не поглежда натам. Движението по стълбището ги затрудняваше, особено на завоите, а това вече възбуждаше емоциите на Мартин. Нервите запълзяха като множество гризачи по цялото му тяло. Сърцето напираше да изкочи от гърдите му. За човек в неговото състояние всичко наоколо течеше прекалено бавно. С треперещ глас ги помоли да побързат.

Мартин и Боби влязоха в линейката. С тях остана сестрата. Единият от докторите затвори вратата, а другият побърза да седне на шофьорското място. Ева затвори очи. Мартин извика името й и се приближи до нея да й удари шамар. Сестрата се опита да го отблъсне, но не успя и го помоли да седне. Тя отвори клепачите й, надникна с фенерчето в зениците й. Напипа пулса. Равнодушно обави, че е изпаднала в безсъзнание. Нямаше начин това да успокои Мартин. Бузите му почервеняха. Страхът запламтя като буен огън върху лицето му. Сестрата го помоли за втори път. Без да я изпуска от поглед, седна до жена си и хвана ръката й. Лампата освети в червено тъмната улица. Зловещата сирена разкъса тишината.

Когато пристигнаха в болницата, сестрата ги помоли да вървят след нея, а докторите поведоха носилката в друга посока. Мартин не помръдна, докато не се скри от погледа му зад едната стена.

Тримата влязоха в една стая за прегледи и сестрата им предложи да седнат на леглото. Запозна Мартин с доктора, който беше вътре. Той започна да му задава стандартните въпроси за това как и какво се е случило. Той му обясни всичко, а докторът си записваше. Когато разказът му свърши, Боби се разплака неудържимо. Мартин го притисна в себе си, погали лицето му. Докторът седна до него да го успокои, но Боби рязко се отдръпна назад. Премести да застане от другата му страна и помоли доктора за извинение. Сестрата напусна стаята. Едва след пет минути Боби сам се успокои. Погледна баща си въпросително.

– Мама ще се оправи – отговори му убедително.

Една усмивка нямаше да бъде в повече и той не я спести. Боби опря глава в тялото на баща си и се притисна в него.

Сестрата влезе в друг кабинет и по телефона потърси диспечерите. На госпожата, приела случая, тя разказа за показанията на Мартин и изрази съмнение, че това е истина. Съмненията й се засилваха и от факта, че детето не е обелило и дума. Според нея явно го е било страх от баща му. Диспечерката й каза да се върне при доктора и там да изчака идването на двама полицаи, които ще проведат разговор с бащата.

Боби вече не се притискаше в баща си, а само го държеше за ръка.

Малко по-късно, когато полицаите влязоха в стаята, Боби трепна и отново се вкопчи в него. Единият полицай веднага забеляза това. Двамата поздравиха, представиха се и седнаха на столове близо до тях.  Същият полицай забеляза и друго – Боби скръсти краката си в долната част, погледна ги уплашено, а после вдигна глава към баща си. Другият обясни, че се налага да ги разпитат един по един и помоли колегата си да изведе Боби отвън. Много внимателно полицаят се наведе до него и му додаде ръка. Но той се притисна още повече в бащините прегръдки, поклати отрицателно глава. Мартин им каза, че е в силен шок.

– Да, виждам това. Но такава е процедурата.

Когато и вторият път се оказа неуспешен, наложи се Мартин да му обясни, че няма страшно, че това е полицай, който ще се грижи за него, докато са отвън. Споменът за полицейската кола, от която излезе Марио, преряза като светкавица миналото и настоящето. Боби се притисна още по-силно в него. Мартин усети мъничката ръка на сина си да мачка гърба на дебелото му яке. То не му позволяваше да докосне тялото на баща си да почувства нужната сигурност. Той хвана ръката, а със свободната го прегърна през раменете. Мартин им обясни, че синът му има фобия от хората и е невъзможно да го изведат отвън. Полицаите, докторът и сестрата се спогледаха. От погледите им личеше, че това може да създаде проблем.

– Инцидент като този още повече може да блокира речта му и да окаже всякаква съпротива – допълни Мартин. – А може да има и необратимо последствия за психиката му.

Тягостната пауза изглежда изнерви уставният полицай и въпреки думите на Мартин, нареди на колегата си да изведе Боби. Той се приближи внимателно. За секунди си представи различни начини, по които Боби можеше да реагира. Щеше да вика или мълчаливо да скрие глава в тялото на баща му. Два чифта очи. Едните гледаха с молба, другите – уплашено. Полицаят спря и застана на около половин метър от тях. Съжалението напусна полицая, когато колегата му отзад се приближи до него. Но не му обърна внимание. Наведе се срещу Боби, за да се изравни с неговия ръст.

 


ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here