ИК БАРД с нов трилър – „Парламентьорът“ от Фредерик Форсайт

 1989 г. Белият дом и Кремъл са пред подписване на нов договор за разоръжаване. Политическите динозаври – и от двете страни на Желязната завеса – разиграват гросмайсторски сценарий. Синът на американския президент е отвлечен. Това е първата брутална крачка към унищожението на президента Кормак. Договорът е торпилиран. Куин – ветеран от безброй вулканични места, парламентьор с похитителите, по-късно обвинен от ЦРУ за техен съучастник – е единственият човек, който може да помогне. Той трябва да напрегне всичките си сили, за да спаси не само жертвата, но и целия свят.

Парламентьорът“ очарова с омагьосващо вълнение и непрекъснати изненади. Това са отличителните белези на майстора разказвач Форсайт.

 Чикаго Трибюн

Както обикновено, вниманието на Форсайт към детайла гарантира автентичност, която респектира.

 Дейли Мейл

ОТКЪС

Пролог

Сънят изплува отново, точно преди да завали. Той не чу дъжда. Беше се унесъл дълбоко.

Ето го отново сечището, сред гората в Сицилия, високо над Таормина. Той излезе от гората и бавно тръгна към средата на полянката, както се бяха уговорили. В дясната ръка държеше дипломатическо куфарче. В центъра на сечището спря, постави куфарчето на земята, отстъпи назад шест крачки и падна на колене. Както се бяха уговорили. В куфарчето имаше един милиард лири.

Шест седмици бяха необходими, за да се доведат до успешен край преговорите за освобождаването на детето – кратък срок в сравнение с повечето предишни случаи. Понякога имаше преговори, които се влачеха с месеци. Шест седмици подред той седя до експерта от страна на карабинерите – още един сицилианец, но от добрите – и помагаше при съставянето на тактиката. Офицерът от карабинерите говореше през цялото време. Най-сетне освобождаването на дъщерята на миланския бижутер, отвлечена от семейната лятна къща близо до плажа Чефало, бе уредено. Близо един милион щатски долара, след първоначално искане за пет пъти по-голяма сума, но накрая мафията бе приела тяхното предложение.

От другата страна на сечището се появи един небръснат и грубоват на външен вид мъж, който носеше маска и бе провесил ловджийска пушка с рязана цев през рамо. С едната си ръка той държеше десетгодишното момиченце. То беше босо, изплашено и бледо, но изглеждаше невредимо. Физически поне. Двамата тръгнаха към него; той виждаше очите на бандита, следящи го зорко през маската, после нещо пробягна в гората зад него.

Мафиотът спря при куфарчето и изръмжа на момичето да не мърда. То се подчини, но погледна към своя спасител с огромни черни очи. Още малко, детенце. Идвам при теб, малката.

Бандитът прерови с ръка пачките с банкноти, за да се увери, че не са го измамили. Високият мъж и момичето се спогледаха. Той ѝ смигна. Тя му отвърна с лека усмивка, пробягала като полъх по лицето ѝ. Бандитът затвори куфарчето и започна да отстъпва към срещуположния край на сечището с лице, обърнато към тях. Почти бе стигнал до дърветата, когато то се случи.

Това не бе карабинерът от Рим, а някой луд от местната полиция. Чуха се пушечни изстрели, бандитът с куфарчето се препъна и падна. Приятелите му, разбира се, бяха заели позиция, скрити в тревата между боровете зад него. Те отвърнаха на стрелбата. За миг в сечището настана ожесточена престрелка. Той изкрещя на италиански „Долу“, но тя или не го чу, или изпадна в паника и понечи да се втурне към него. Както бе коленичил, той скочи на крака и се хвърли напред, за да преодолее двайсетте метра, които ги разделяха. Почти успя. Вече я виждаше близо до себе си, с върха на пръстите си след миг щеше да я докосне, силната му десница, с която щеше да я сграбчи и повали на земята, за да я скрие във високата трева, бе на сантиметри от нея. Той виждаше уплахата в огромните ѝ очи, малките бели зъби в устата ѝ викаха за помощ… и след това яркоалената роза, която разцъфна отпред на тънката ѝ памучна рокля. Тя падна на земята сякаш бе ударена с юмрук в гърба. Той си спомни как се бе хвърлил върху нея, за да я покрие с тялото си, докато престрелката утихне и мафиотите избягат през гората. Спомни си как седеше, прегърнал момичето, и люлееше малкото безжизнено телце в ръцете си с лице, обляно в сълзи, и как крещеше на обърканата местна полиция, която поднесе извиненията си твърде късно: „Не, не, Боже Господи, не пак…“.

1.

Ноември 1989 година

Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.

На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия – мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.

Маршал Иван К. Козлов беше на шейсет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия, и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично генералният секретар го удостои с вниманието си.

Но докато беше изпълнявал тази задача, която заслужено му донесе маршалския жезъл, той се беше заклел пред себе си, че никога повече няма да поведе любимата си съветска армия в отстъпление, защото, независимо от енергичната външна и вътрешна пропагандна кампания, Афганистан си беше едно истинско поражение. Причината за мрачното му настроение, докато се взираше във вихрушката от ледени късчета, които потракваха по стъклото, беше мисълта за надвисващото ново поражение.

Непосредствената причина за тежките му предчувствия беше докладът върху неговото бюро. Беше възложил изготвянето на този доклад на едно от своите протежета, блестящ млад човек, генерал-майор, когото беше взел в Генералния щаб след мисията в Кабул. Камински беше академик, човек на умствения труд, но притежаваше и несъмнен организаторски талант. Заради тези негови качества маршалът го беше издигнал много бързо във военната йерархия. Като всеки опитен воин, Козлов чудесно знаеше, че битките не се печелят със смелост или саможертва, нито дори от умни главнокомандващи. Победата идва, когато разполагаш с необходимата материална част на необходимото място и в необходимия момент, при това с колкото се може повече от нея.

Той все още си спомняше с горчивина за осемнайсетгодишния боец, видял как блицвойната на превъзходно оборудваните германски войски прегазва отбраната на Родината, докато Червената армия, обезкървена от Сталиновите чистки през 1938-а и въоръжена с остаряла бойна техника, се мъчеше да спре тази мощна лавина. Собственият му баща беше загинал, опитвайки се да задържи една обречена позиция при Смоленск, противопоставяйки на настъпващите бронетанкови полкове на Гудериан единствено винтовките на своите бойци. Тогава се закле, че следващия път ще разполагат с най-съвременното въоръжение, и то в достатъчно голямо количество. Беше посветил кариерата си на това свое убеждение и в момента оглавяваше петте военни юмрука на Съветския съюз – пехотата, военноморските сили, военновъздушните сили, стратегическите ракетни войски и противовъздушната отбрана. И над всички тях бе надвиснала заплахата от поражение заради този доклад от 300 страници, който лежеше на бюрото му.

Беше го чел два пъти – през нощта в спартанското си жилище на Кутузовски проспект и отново тази сутрин в кабинета си, където пристигна още в седем часа и веднага изключи телефона. Извърна се от прозореца, пристъпи към огромното писалище, което стоеше в началото на Т-образната заседателна маса, и разгърна последните няколко страници от доклада.

РЕЗЮМЕ:

Проблемът следователно не е в прогнозата, че след двайсет или трийсет години на планетата ни би се почувствал недостиг на нефт. Проблемът съвсем определено се състои в това, че след седем-осем години Съветският съюз ще изчерпи нефтените си находища. Ключът за разбиране на този проблем е в таблицата за Доказаните запаси, която е приложена в доклада, и по-точно в изброените числови показатели, означени като съотношение З/П. Съотношението Запаси/Продукция се получава, като се вземе годишното производство на определена държава с нефтена промишленост и числото се раздели на известните запаси на същата тази държава, като резултатът обикновено се изразява в милиарди барели.

Използваните числови показатели към края на 1985 година – боя се, че са взети от западни източници, тъй като, за съжаление, ние все още разчитаме на информация от Запада, за да разберем какво точно става в Сибир, независимо от тесните ми контакти с нашата нефтена промишленост – сочат, че през годината, за която говорим, ние сме произвели 4,4 милиарда барела суров нефт, което съответно представлява запаси за 14 години, ако приемем, че добивът на нефт ще продължава с настоящите темпове. Но тази прогноза е твърде оптимистична, като се има предвид, че от 1985 година насам се наложи да се повишат темповете на добив, което пък намали запасите. В настоящия момент ние разполагаме със запаси за период от седем до осем години.

Причината за повишеното търсене на нефт откриваме в две основни области. Първата е увеличаването на производството, най-вече в област­та на потребителските стоки, в духа на насоките на Политбюро след въвеждане на новите икономически реформи. Другата причина се корени в неефикасното усвояване на нефтените продукти от производствените ни мощности, не само от тези, съществуващи от години, но и от новоизградените. Като цяло нашата промишленост е твърде енергоемка, а и в много области използването на остарял машинен парк причинява неимоверни загуби. Например една руска кола тежи три пъти повече, отколкото една американска, и причината за това не е, както се обяснява в пресата, суровата руска зима, а просто защото нашите металургични заводи не са в състояние да произведат по-тънка ламарина. Оттук следва, че за производството на една кола се изразходва много повече енергия, отколкото при западното производство; освен това колата изразходва и много повече гориво.

АЛТЕРНАТИВИ:

Атомните реактори осигуряваха 11% от електроенергията на Съветския съюз, а плановиците ни разчитаха до 2000 година това количество да стигне и дори да надхвърли 20%. Така беше до събитията в Чернобил. За нещастие 40% от атомните ни реактори са конструирани по същия модел като тези в Чернобил. Оттогава голяма част от тях бяха спрени за „реконструкция“ – на практика е малко вероятно те отново да бъдат пуснати в действие, а други, чието изграждане беше планирано, са отпаднали от производствените ни разчети. В резултат делът на атомната енергия, разгледан в процентно съотношение, вместо да се изразява с двуцифрени числа, е спаднал на 7 и по-малко процента.

Разполагаме с най-големите залежи на природен газ в света, но проблемът е, че те са предимно в най-отдалечените краища на Сибир, така че въпросът не е в добива. Нуждаем се от една огромна инфраструктура от тръбопроводи – с каквито не разполагаме, – за да доставим природния газ от сибирските находища до нашите градове, заводи и електроцентрали.

Може би си спомняте, че когато в началото на седемдесетте години, след военните действия при Йом Кипур, цените на нефта скочиха неимоверно, предложихме да снабдяваме Западна Европа с природен газ посредством тръбопроводи. Това щеше да ни даде възможност да изградим необходимата снабдителна мрежа, защото западноевропейците бяха готови да финансират авансово този проект. Той обаче пропадна, тъй като американците нямаха полза от нас. В настоящия момент, след така нареченото „размразяване“, тази идея вероятно би била политически приемлива, но цените на нефта на западния пазар са ниски и никой не се нуждае от нашия природен газ. А когато изчерпването на нефта в глобален мащаб отново повиши цените до такава степен, че Западът да прояви предишния интерес към нашия природен газ, за Съветския съюз ще бъде вече твърде късно.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 6 = 3