Издателство „Киви“ представя книгата „Пачинко“ от Мин Джин Ли  

„Дълбоката и  пристрастяваща история на едно корейско семейство в Япония“ 

Дейвид Мичъл

За книгата:

В книгата си Мин Джин Ли разказва историята на корейско семейство, която води началото си от ранните години на ХХ век и проследява животът на четири поколения. На фона на бурни исторически събития, съдбата на Янгджин и Сунджа минава през редица превратности, подобно на криволичещите топчета при играта пачинко. Авторката умело преплита метафората за хазартната японска игра, за да изведе на преден план идеята за крехкостта на живота. С майсторство и дълбочина Мин Джин Ли поднася на читателите модерната интерпретация на древногръцкия израз deus ex machina, за да подчертае важността на семейните връзки, възпитанието и вярата.

Романът е преведен на 29 езика.

За автора:

Мин Джин Ли е родена в Сеул, Южна Корея през лятото на далечната 1968 г. Едва седем годишна  емигрира, заедно със семейството си в Ню Йорк. Детството й минава между игрите по улиците на работнически квартал населен предимно от емигранти и книгите в Обществената библиотека в Куинс. Завършва История в Университета Йейл, а след това и Право в Университета на Джорджтаун. Има кратка адвотска практика преди да започне да се занимава с писане. Историята за създаването на „Пачинко“ отлежава дълго време в съзнанието и когато започва работа по  книгата Ли изчита десетки интервюта с корейци и японци, живеещи в Токио. От есента на 2018 г. Мин Джин Ли живее със семейството си в Бостън, където работи над третия си роман.

*****

„Яркият и богат сюжет в Пачинко е израз на почитта към хората, чията история е застрашена от заличаване“

*****

„Пачинко“ е шедьовър за съпричастност, почтеност и предаността към род и семейство.

Джон Бойн

Откъси

В края на века застаряващ рибар и съпругата му решиха да приемат в дома си квартиранти, за да припечелват допъл­нителни пари. И двамата бяха родени и израснали в рибар­ското село Йонгдо – остров с широчина осем километра край пристанищния град Пусан. По време на дългогодишния им брак жената роди трима синове, но само Хуни, най-големият и най-слабият, оцеля. Хуни се роди с цепнато небце и изкри­вен крак; той обаче беше надарен със здрави рамене, наби­то телосложение и златист тен. Дори когато вече беше млад мъж, Хуни запази благия, вежлив характер, който имаше от дете. Щом прикриеше деформираната си уста с ръце – нещо, което правеше по навик при срещите си с непознати – той заприличваше на хубавия си баща – имаше същите големи, усмихнати очи. Черни вежди красяха широкото му чело с постоянен загар заради работата на открито. Подобно на родителите си Хуни не го биваше в приказките и някои до­пускаха грешката да помислят, че понеже не умее да говори бързо, нещо с главата му не е наред – това обаче не беше вярно.

През 1910 г., когато Хуни беше 27-годишен, Япония анекси­ра Корея. Рибарят и съпругата му, пестеливи и жилави се­ляни, отказаха вниманието им да бъде отвлечено от неком­петентните аристократи и корумпираните управници, които бяха предоставили народа си в ръцете на крадци. Когато на­емът на къщата им отново беше вдигнат, двойката се изнесе от спалнята и започна да спи във вестибюла до кухнята, за да се увеличи броят на наемателите.

Дървената къща, която държаха под наем повече от три десетилетия, не беше голяма – едва 46 м2. Плъзгащи харти­ени врати1 разделяха помещението на три уютни стаи, а ри­барят, за благото на своя хазяин, който живееше в разкош в имение в Пусан, беше сменил собственоръчно течащия тре­вен покрив с червеникави глинени керемиди. Впоследствие кухнята се разшири до зеленчуковата градина, за да има място за по-големите готварски съдове и нарастващия брой сгъваеми маси за хранене, които висяха на клинове по изма­заната с хоросан каменна стена.

Йосеб беше благодарен, че по-малкият му брат присти­гаше в неделя – единствения му свободен ден. У дома Кьон­гхи приготвяше пиршество. В противен случай щеше да го придружи. И двамата бяха ужасно любопитни за какво мо­миче се е оженил Исак. Положението ѝ беше шокиращо, но онова, което Исак бе решил да направи, не беше изненадва­що. Никой член на семейството му не би се учудил на проя­вите на себеотрицание на Исак. Като дете беше от типа хора, които, ако им позволят, биха пожертвали всичките си ястия и принадлежности за бедните. Момчето беше прекарало ця­лото си детство на легло, в четене на книги. Изобилните яс­тия бяха носени до стаята му на полирана табла от хинап. И все пак той си остана тънък като вейка, макар че металната купа с храна беше винаги „облизана” до последното зрънце ориз, щом подносът се върнеше в кухнята. Разбира се, слуги­те всеки път получаваха значителна част от храната, която той умишлено раздаваше. Оризът и рибата са едно, мислеше си Йосеб, но този брак му се струваше прекален. Да се съгласи да стане баща на чуждо дете! Съпругата му Кьонгхи го беше накарала да обещае, че няма да съди, преди да имат шанс да я опознаят. И тя като Исак беше състрадателна до безобразие.

Когато мъжете излязоха от къщата, Йосеб хвана ръката на Исак.

− И така, вече си баща.

− Да – усмихна се Исак.

− Хубаво – каза Йосеб.

Искам ти да го кръстиш – рече Исак. – Ще отнеме много време да пишем на татко и да чакаме отговор. Тук ти си гла­вата на семейството…

− Не бива да съм аз…

− Ти трябва да си.

Йосеб си пое дъх, погледна към празната улица и го осени.

− Ноа.

− Ноа – повтори Исак с усмивка. – Да. Чудесно.

− Ноа, защото се подчинил и сторил каквото Бог пожелал. Ноа, защото вярвал, когато било невъзможно.

− Може би ти трябва да проведеш службата днес – каза Исак, потупвайки по гърба брат си.

Двамата забързаха към църквата, вървейки близо един до друг – единият беше висок, крехък и целеустремен, а другият нисък, силен и бърз.

Като повечето деца Ноа имаше тайни, но неговите се различаваха с това, че бяха необичайни. В училище той се представяше с японското си име, Нобуо Боку, а не с Ноа Пек, и макар всичките му съученици да знаеха, че е кореец за­ради пояпончената му фамилия, ако попаднеше на някого, който не знае тази подробност, Ноа не бързаше да я споме­не. Той говореше и пишеше на японски по-добре от повече­то местни деца. В час се ужасяваше, щом се споменеше по­луостровът, където са родени близките му, и забиваше очи в листовете си, ако учителят кажеше нещо за колонията Корея. Другата тайна на Ноа: неговият баща, протестант­ски свещеник, беше в затвора и не се беше прибирал у дома повече от две години.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 9 = 10