Няма грешен начин да извършиш добрина!

ИК БАРД издава „Предай нататък“ – удивителната и трогателна история на дванайсетгодишно момче от малък град в Калифорния, което приема предизвикателството на своя учител Рубен Сейнт Клер – да измисли план как да промени света към по-добро. Идеята на Тревър е съвсем простичка: да стори добро на трима души и да ги помоли да „предадат нататък“ добрината към други трима, нуждаещи се от помощ. Планът му обаче се проваля и идеята му, изглежда, служи само за доказателство колко егоистични и неблагодарни са хората всъщност.

Докато момчето е разочаровано от неуспеха си, журналистът Крис Чандлър се натъква на необикновена аномалия в криминалната статистика на Ню Йорк. Заинтригуван, той се заема да проследи къде се е зародила вълната от добрини, която започва да залива страната.

„Предай нататък“ е необикновен роман за едно обикновено дете, чиято вяра в доброто може да промени целия свят.

Буклист

ОТКЪС

Пролог

Октомври 2002 г.

Може би един ден ще имам собствени деца. Надявам се. Ако имам, те вероятно ще попитат каква е била ролята ми в Движението, което промени света. И тъй като вече не съм човекът, който бях тогава, ще им кажа истината. Не изиграх никаква роля. Не направих нищо. Само седях в ъгъла и си водех бележки.

Казвам се Крис Чандлър и съм разследващ журналист. Тоест бях. Докато не разбрах, че действията ни имат последици и че нямам контрол върху всичко. Докато не открих, че аз не мога да променя света по никакъв начин, но едно обикновено на вид дванайсетгодишно момче може да го промени напълно − за по-добро и завинаги, – и то само със себеотрицание, една добра идея и две години време. И една огромна жертва.

Както и с малко гласност в пресата. За това се погрижих аз.

Мога да ви кажа как започна всичко.

Започна с един учител, дошъл в Атаскадеро, Калифорния, за да преподава социални науки в местната прогимназия. Учител, когото никой не познаваше добре, защото виждаха единствено лицето му. Защото лицето му представляваше смущаваща гледка.

Започна с едно момче, което не се отличаваше с нищо на външен вид, но което видя отвъд лицето на учителя.

Започна със задача за домашно, която въпросният учител беше възлагал стотици пъти преди това без забележителни резултати. Само че тази задача в ръцете на това момче пося семе и светът вече не беше същият. И никой не искаше да бъде същият.

Мога да ви кажа как се промени светът. Всъщност ще ви разкажа история, благодарение на която ще проумеете какви измерения доби промяната.

Преди около седмица колата ми угасна на натоварено кръстовище и не успях да запаля отново, колкото и да опитвах. Беше пиков час и си мислех как бързам. Мислех си как имам важна работа, която не търпи отлагане. Затова стоях насред кръстовището и гледах под капака на колата, което беше безсмислено, защото не умея да поправям коли. Какво си въобразявах, че ще видя?

Очаквах подобно нещо. Колата беше стара. Почти нищо не ставаше от нея.

До мен се приближи мъж, непознат.

− Да я изтеглим встрани от пътя − каза той. − Ще ви помогна да я избутаме. − Когато изкарахме колата − и себе си − на безопасно място, човекът ми подаде ключовете за своята кола. Хубава сребриста „Акура“ на няма и две години. − Вземете моята. Аз ще взема вашата.

Той не ми даде автомобила си назаем. Подари ми го. Записа си адреса ми, за да ми изпрати документите. И наистина ги изпрати; пристигнаха днес.

„Напоследък получавам много щедри подаръци − пишеше в обяснителната бележка, − затова реших да взема старата ви кола и да я разменя с моята. Мога да си позволя нова, затова защо да не проявя същата щедрост, която проявиха към мен?“

Ето такъв беше станал светът. Не, всъщност беше станал нещо много повече. Не просто свят, в който напълно непознат човек бе ми подарил колата си. А свят, в който въпросният ден не се различаваше съществено от всеки друг. Подобна щедрост се беше превърнала в нещо обичайно. Станала беше ежедневие.

Ето какво мога да ви кажа със сигурност: всичко започна със задача за допълнителна оценка по социология и превърна света в място, където никой не гладува, никой не зъзне от студ, никой не остава без работа, превоз или заем.

Въпреки това в началото хората искаха да научат повече. Някак не им беше достатъчно да знаят само, че момче, едва навлизащо в тийнейджърска възраст, успя да промени света. Трябваше да разберат защо светът се промени точно тогава, а не миг по-рано, какво въздействие оказа Тревър в този момент и защо то беше точно това, което моментът изискваше.

Това, за съжаление, не мога да обясня.

Аз бях там. Станах свидетел на целия процес. Но тогава бях друг човек. Подхождах погрешно. Мислех си, че просто става въпрос за журналистически репортаж, в който най-важна е самата история. Държах на Тревър, но докато го опозная достатъчно, вече беше твърде късно. Мислех, че държа на работата си, но осъзнах какво мога да постигна чрез нея чак когато всичко приключи. Исках да изкарам много пари. Изкарах много пари. После ги раздадох.

Тогава не знаех кой съм всъщност, но сега знам.

Тревър промени и мен.

Реших, че Рубен може да отговори на въпросите ми. Рубен Сейнт Клер − учителят, който постави началото. Той беше по-близък с Тревър от всички останали, може би с изключение на майката на момчето − Арлийн. Струва ми се, че Рубен избра правилния подход. Убеден съм, че той е обърнал внимание на всяка подробност.

Затова после, когато бях натоварен със задачата да пиша книги за Движението, зададох на Рубен два важни въпроса:

− Кое отличаваше Тревър от останалите?

Рубен се замисли и отговори:

− Работата е там, че Тревър беше като всички останали, с изключение на една черта от него, която го различаваше.

Дори не го попитах коя е въпросната черта. Уча се от грешките си.

После му зададох втория въпрос:

− Когато възложихте прословутата задача, мислех­те ли, че един от учениците ви действително ще промени света?

Рубен отговори:

− Не, мислех, че всички ще го направят. Но може би в по-малък мащаб.

Превръщам се в човек, който задава по-малко въпроси. Не всичко може да бъде разнищено и разбрано. Не за всичко има простичък отговор. Затова вече не съм репортер. Когато изгубиш интерес към въпросите, оставаш без работа. Нямам нищо против. И бездруго не бях достатъчно добър журналист. Не допринасях особено за развитието на професията.

Хората постепенно спряха да имат нужда да знаят причината. Бързо се приспособяваме към промените, макар да се оплакваме и разпалено да се заклеваме, че никога няма да свикнем. А и всички обичат промените, ако те са за добро. Никой не иска да се замисля за миналото, ако миналото е грозно, а сега положението най-накрая се подобрява.

Най-важното, което мога да добавя от собствените си наблюдения, е следното: фактът, че всичко започна при напълно обикновени обстоятелства, трябва да ни обнадежди. Защото това доказва, че не е нужно много, за да се промени целият свят към по-добро. Можете да започнете с нещо съвсем дребно. Можете да започнете да променяте своето кътче от света.

1.

Рубен

Януари 1992 г.

Секретарката се усмихна толкова любезно, че той се засегна.

− Ще съобщя на директорката, че сте тук, господин Сейнт Клер. Тя иска да говори с вас. − Жената направи две крачки и се обърна. − Имам предвид, че тя говори с всички. С всички нови учители.

− Разбира се.

Вече трябваше да е свикнал.

След около три минути жената излезе от кабинета на директорката с твърде широка усмивка. Твърде дружелюбна. Забелязал беше, че хората винаги демонстрират прекалено великодушие, когато не могат да го изпитат искрено.

− Заповядайте, господин Сейнт Клер.

− Благодаря.

Директорката се оказа десетина години по-възрастна от него, с вдигната на кок гъста черна коса, бяла и привлекателна. Привлекателните жени винаги му причиняваха болка в буквалния смисъл. Силна болка, която се зараждаше високо в слънчевия сплит и се спускаше надолу към корема. Сякаш току-що бе поканил тази привлекателна жена на театър и бе получил в отговор: „Сигурно се шегуваш“.

− Много се радвам да се срещнем лице в лице, господин Сейнт Клер.

Тя се изчерви, сякаш споменаването на думата „лице“ беше непростим гаф.

− Моля ви, наричайте ме Рубен.

− Добре, Рубен. Аз съм Ан.

Тя го погледна директно и не се стресна видимо. Значи, секретарката я беше подготвила с описание. Някак си единственото по-лошо от неподготвена реакция беше очевидно репетираната липса на каквато и да било реакция.

Рубен ненавиждаше подобни моменти.

Смяташе, че е нужно да се установи някъде за пос­тоянно. Само че същите фактори, които му пречеха да започне отначало, му пречеха и да се задържи дълго на едно място.

Директорката посочи към свободен стол и той седна. Кръстоса крака. Ръбът на панталона му беше идеално изгладен. Снощи бе избрал вратовръзка, която да отива на костюма. Подбираше облеклото си педантично, макар да знаеше, че никой няма да го забележи. Ценеше този си навик, макар − или именно защото − никой друг не го оценяваше.

− Не съм съвсем какъвто очакваше, нали, Ан?

Щом се обърна към нея на малко име, притеснението му се завърна още по-силно. Много трудно му беше да разговаря с привлекателни жени.

− В какъв смисъл?

− Моля те, недей. Сигурно се досещаш колко често ми се случва. Нямам сили да премълчавам очевидното.

Директорката се опита да го погледне в очите, както е нормално при разговор с колега, но не успя съвсем.

− Разбирам.

„Съмнявам се“, каза си Рубен наум, след което продължи на глас:

− Нормално е да си изградиш предварителна представа как изглежда даден човек. Прочела си молбата ми за кандидатстване, видяла си, че съм чернокож мъж на четиресет и четири години, ветеран от войната, с добро образование. И си мислиш, че знаеш как изглеждам. Тъй като не страдаш от предразсъдъци, наемаш въпросния чернокож мъж да се премести в града ти и да преподава в училището ти. Но сега пристигам лично, за да поставя на изпитание широкия ти мироглед. Лесно е да подходиш без предразсъдъци към един чернокож, защото навсякъде е пълно с такива.

14 коментари

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 33 = 40