Излезе ценно четиво за родители – изобилие от практически съвети, поднесени ненатрапчиво и  забавно!

„Преди децата ти да те побъркат, прочети това!“(превод: Герасим Славов, цена: 12 лв., 224 стр.) ще помогне на родителите да разпознаят себе си и своите тревоги през  неволите на чуждия опит. Авторът търси разумни отговори на универсални въпроси: защо не можем да се справим с децата си без да повишаваме тон, възможно ли е да  възпитаваме „мъдро и хладнокръвно“ и как да избегнем ситуации, в които излизаме  от контрол, а после съжаляваме… И всичко това – написано на жив и достъпен  език, който ободрява и вдъхва кураж.

Найджел Лата е новозеландски психолог и семеен  терапевт, роден през 1967 г. Получава международно признание като автор, благодарение на няколко безспорни бестселъра в областта на възпитанието на  децата. Популярността му се дължи на интересната му личност, на любопитната му  житейска и професионална биография. Освен от тайните на човешката психика, Лата  се вълнува и от света на зоологията, известен е и като рок музикант и водещ на  тематични телевизионни предавания.

Найджел ЛатаПреди децата ти да те побъркат, прочети това!

Професията ми е да се справям с деца. Доста е просто.

Работя с всякакъв тип деца, но особено удоволствие ми доставя работата с най-трудните. Харесвам тези деца – много ги харесвам – и харесвам този тип. Тъкмо те притежават способността да преборят околния свят по начин, на който просто няма как да не се възхитиш. Ако имате десетгодишно дете, което е надвило всеки експерт, изпречил се на пътя му, бих искал да се запозная с него. Също и с дете, което може да накара цяла стая психолози да клатят изумено глави.

Ето защо прекарах последните петнайсет години в обикаляне на страната и работа с всевъзможни деца, с всевъзможни проблеми. Виждал съм ги всякакви – най-грубите, най-лошите, най-страшните, най-ядосаните, най-тъжните, но и най-добрите деца.

Има и по-лоши професии.

Преди известно време се прибирах с колата към къщи след посещение при едно от моите семейства. Положението на това семейство отначало беше доста отчайващо. Когато се срещнахме за първи път, голямата им дъщеря, на десет години, беше хоспитализирана в отделението за младежи с тежки поведенчески разстройства. Бяха я приели след опит за самоубийство. Веднага се виждаше, че не е сериозен опит, но пък колко сериозен трябва да е опитът на едно десетгодишно дете? Малкият й брат, все още у дома, също беше доста особен, изпадаше в шумни и много агресивни пристъпи на ярост. Майката беше добра женица, но на ръба на силите си. Положението беше критично.

Преди няколко месеца присъствах на среща, на която всички, следили момичето по време на престоя му в болницата, изказваха мнение какво се е объркало. Из въздуха летяха куп етикети – някои много впечатляващи, други не толкова. Да си призная, някъде по средата изключих за малко, тъй като след известно време всичко започва да звучи много еднакво. Ако диагнозата идва с набор от инструкции как да бъде поправено детето, тогава целият съм в слух, само че това не се случва, разбира се. Обикновено само се размътва водата за малко, след което ние трябва да измислим какво, по дяволите, да правим. Общото мнение в този случай беше, че ще минат поне осемнайсет месеца, ако не и две години, преди момичето да бъде в състояние да се прибере у дома.

Накрая зачаках да чуя плана, който бях сигурен, че ще последва – пътя напред, решението. В стаята беше пълно с научни звания, плюс няколко докторски титли. Със сигурност някой щеше да предложи план, който да помогне на това малко момиченце и на семейството й. За лош късмет, в този момент всички погледи се обърнаха към мене.

По дяволите.

„Безнадеждните случаи“ май са се превърнали в моя специалност. Иска ми се да си мисля, че това е, защото съм много по-умен от всички останали, но за съжаление не е така. На света има много по-умни хора от мене – сигурен съм, защото непрекъснато ги срещам. Всъщност това е, защото най-голямото ми преимущество е моят оптимизъм пред лицето на сигурния разгром.

Развил съм способност да разнищвам безнадеждно заплетени ситуации и някак да намирам изход от тях. Обикновено всичко опира до два ключови фактора – първо, непоколебимата ми вяра, че изход все пак има (особено когато наличните доказателства и здравият разум подсказват, че няма), и второ, непоколебимото умение да пренебрегвам всички сложности и да се концентрирам върху най-простите неща. През годините съм се срещал с повече отчаяни родители, отколкото бих могъл да изброя, и с повече безконтролни деца, отколкото биха могли да се поберат на много голяма и много добре оградена площ. Хубавото на работата в този край на спектъра е, че бързо разбираш как едни и същи принципи действат навсякъде. По един и същи начин се справяш с десетгодишното дете, което иска да намушка майка си с нож, както и с петгодишното, което не иска да стои мирно на масата.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here