Омнибусът съдържа три от най-забавните романи, посветени на любимите герои от света на Бърти Устър!

Tри от най-смешните романи на П.Г. Удхаус за Джийвс и Устър, пура, чаша портвайн и сте готови за ранна почивка. В света на Удхаус е винаги лято така или иначе.

На български език за пръв път се появява омбинус с любими творби на един от най-обичаните британски писатели. Луксозното издание с твърди корици „Най-доброто от Джийвс и Устър“  съдържа романите „Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ и ще припомни на читателите, че „всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел“.

Джийвс може и невинаги да е на едно мнение с Бърти за шарените чорапи, белите сака, вратовръзките и други въпроси на шиваческото изкуство, но винаги може да му се разчита да изгребе младия си господар от кашата – дори ако по тактически причини го е забъркал в нея на първо място. А бедите се настъпват по петите!

Светът сигурно е полудял, защото сърца са разлъчени, френски готвачи се чувстват обидени, а чичо Том отказва да развърже връзките на кесията си за поредния брой от списанието на леля Далия. Само добре смазаният и захранен с риба мозък на Джийвс може да оправи ситуацията!

Незабравимите истории на П.Г. Удхаус ще ви разплачат от смях, ще ви напомнят, че животът е една славна шега.  И е добре да имате един Джийвс и един Устър край себе си, за да ѝ се надсмеете. 

Не можеш да подложиш на анализ такова слънчево съвършенство – можеш само да се грееш в топлината и великолепието му. Досущ като Джийвс, Удхаус е единствен на света и всякакви разсъждения по въпроса са безсмислени.

Стивън Фрай

Първото нещо, което трябва да знаете – вероятно и последното – е, че П. Г. Удхаус все още е най-смешният автор, който някога е нахвърлял думи върху бял лист. Факт номер две: с историите си за Джийвс Удхаус създава най-доброто от най-доброто. Светът на Джийвс е цял и съвършен, структуриран, напластен, подреден, сложен и завършен до последната точка, точно колкото „Крал Лир“, само дето е значително по-забавен.

Хю Лори

 ОТКЪС

– Здрасти, Гъси — поздравих аз.

                Макар че с нищо не се издадох, бях бая озадачен. Но от друга страна, гледката пред мен би озадачила всекиго. Защото този Финк-Нотъл — такъв, какъвто си го спомнях — беше от онези свенливи, затворени смотаняци, които се раздрусват като трепетлики, ако ги поканят на най-обикновено следобедно гости в дома на енорийския свещеник. И въпреки това, ето го — ако човек можеше да повярва на сетивата си — готов да вземе участие в бал с маски — форма на развлечение, която има мрачната слава да бъде тежко и сложно изпитание дори за най-коравите.

                И забележете — щеше да се яви на маскен бал не като всеки благовъзпитан англичанин в костюм на Пиеро, а като Мефистофел, което включва, както едва ли е нужно да пояснявам, не само яркочервено плътно прилепващо по тялото трико, но и доста неестетична на вид изкуствена брада. Признайте, че недоумението ми бе напълно оправдано. Човек обаче не трябва да издава чувствата си и аз не проявих никакво вулгарно учудване, а, както вече казах, го поздравих непринудено и с любезно безгрижие.

                Той се озъби през мъхестата флора — доста гузно, струва ми се.

 – О, здрасти, Бърти.

 – Отдавна не съм те виждал. Ще пийнеш ли глътка?

 – Не, благодаря. Трябва да тръгвам след минутка. Просто се отбих да питам Джийвс как му се виждам. Как изглеждам, Бърти?

                Отговорът на този въпрос, разбира се, беше „отвратително“. Но ние Устърови сме хора тактични и имаме силно развито чувство за дълга на един домакин. Никога не казваме на стари приятели под покрива си, че видът им причинява страдание на сетивата. Отклоних въпроса.

 – Чувам, че си в Лондон — подхвърлих небрежно.

 – О, да.

 – Май от години не си идвал.

 – О, да.

 – А сега си тръгнал да се забавляваш.

                Той трепна. Чак сега забелязах, че видът му е като на подгонен заек.

 – Да се забавлявам?

 – Не отиваш ли с такава цел на тази веселба?

 – Е, дано мине добре — каза той глухо. — И изобщо май трябва да тръгвам. Тая работа почва към единайсет. Казах на таксито да ме чака… Джийвс, би ли погледнал дали е отвън.

 – Да, сър.

                След като вратата се затвори подир Джийвс, настъпи неловка пауза. Някаква натегнатост. Налях си чаша, а в това време Гъси, който ýмре да се самоизмъчва, се съзерцаваше в огледалото. Накрая реших, че ще е най-добре да го известя, че съм в течение на делата му. Току-виж му олекнало, ако се довери на съчувстваща душа с богат житейски опит. Забелязал съм, че хората, мръднали от любов, се нуждаят най-вече от състрадателен слушател.

 – Е, Гъси, прокаженико — рекох аз, — чувам за теб разни работи.

 – А?

 – Джийвс ми разказа всичко.

                Той не остана възхитен. Човек не може да е сигурен естествено, когато събеседникът му се е окопал зад Мефистофелска брада, но май се поизчерви.

 – Защо му трябва на Джийвс да ходи и да дрънка из целия град? Работата уж беше поверителна.

Не можех да допусна такъв тон.

 – Да споделиш с младия си господар актуални клюки не може да се опише като дрънкане из целия град — упрекнах го аз. — Тъй или иначе, аз знам всичко. — И в желанието си да го поободря и насърча, премълчах личното си мнение, че въпросното момиче е лигава напаст, и добавих: — Бих искал да започна с това, че Мадлин Басет е очарователно създание. Тъкмо за теб.

 – Че ти познаваш ли я?

 – Разбира се. Но не проумявам как вие двамата изобщо сте се засекли. Къде се запознахте?

 – Тя беше на гости у едни мои съседи в Линкълншир по-миналата седмица.

 – Въпреки това. Не знаех, че ходиш на гости у съседи.

 – Не ходя. Срещнах я, докато разхождаше кучето си. Беше му влязъл трън в лапата и тя се опитваше да го извади, а то ѝ се озъби. Аз естествено се притекох на помощ.

 – И извади тръна?

 – Да.

 – И се влюби от пръв поглед?

 – Да.

 – Но, дявол да го вземе, при такова чудесно начало, защо незабавно не се обясни?

 – Не ми стискаше.

 – Какво се случи?

 – Поговорихме си.

 – За какво?

 – Ами за птички.

 – Птички? Какви птички?

 – Каквито се навъртаха наоколо. И за гледката и други такива неща. Тя каза, че ще ходи в Лондон, и ме покани да ѝ се обадя, ако и аз отида.

 – И след това дори не ѝ стисна многозначително ръката?

 – Разбира се, че не.

                Е, при това положение нямаше какво повече да си кажем. Ако човек не може да действа дори когато му поднесат всичко на тепсия, случаят е безнадежден. Въпреки това аз си повторих наум, че ние с този вързаняк сме седели на един чин.

 – Добре де — рекох, — ще видим какво може да се направи. Нищо чудно хоризонтът да се проясни. Във всеки случай сигурно ще ти е приятно да научиш, че аз стоя зад теб в това начинание. Бърти Устър играе в твоя отбор, Гъси.

 – Благодаря ти, Бърти. А също и Джийвс, разбира се, което е истински важно в случая.

                Няма да скрия, че трепнах и се навъсих. Едва ли е искал да ме наскърби, но нетактичните му думи ми подействаха като коприва върху оголени нерви. Не са малко тези, които не пропускат да ме жилнат, като ми дадат да разбера, че според тях Бъртрам Устър е последна грижа и единственият мозък в къщата е на Джийвс.

                Това ми ходи по нервите.

                Тази вечер ми се разходи по нервите повече от друг път, защото и без това вече ми беше писнало от Джийвс. Заради бялото сако. Вярно, че го принудих да отстъпи, като го сразих със спокойната си вътрешна сила, но все още бях разстроен, задето изобщо го направи на въпрос.

 – И какви действия е предприел? — попитах хладно.

 – Доста мисли по въпроса.

 – Мисли значи?

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

55 + = 56