Любимата по цял свят поредица от класическата авторка на криминални загадки П. Д. Джеймс продължава с трета книга – „Смъртта на писателя“.

Излезе третата книга на британката П. Д. Джеймс („Убийството на прислужницата“, „Загадката на клиника „Стийн“) – „Смъртта на писателя“, където инспектор Адам Далглиш се сблъсква с нов хитроумен убиец и заплетената му примка. Нови парчета от пъзела изскачат с отгръщането на страниците, а духът на класическия британски детективски роман предизвиква читателя да разреши загадката заедно с инспектора.

Главен инспектор Адам Далглиш се подготвя за отдавна заслужен отдих на брега на морето. Той си представя дълги разходки по брулените от вятъра плажове и уюта на стария семеен котидж, където може да се наслади на чаша чай пред припукващата камина.

За съжаление, всякаква надежда за спокойствие е разбита на парчета от жестоко убийство. Авторът на криминални загадки Морис Ситън, често прекарвал времето си в уединение в местността, е намерен брутално убит при необичайни обстоятелства и това поставя началото на бясна надпревара с истината.

Далглиш е завлечен на дъното на ново и зловещо разследване. А ключът към мистерията може би се корени в самите романи на убития писател.

Първият роман на П. Д. Джеймс„Убийството на прислужницата“ (ИК „Сиела“), променя пейзажа на британската криминална литература и веднага нарежда Джеймс до други класици в жанра като Агата Кристи. Кариерата ѝ на автор на детективски загадки ѝ носи Ордена на Британската империя за постижения в литературата и най-високата награда на Асоциацията на писателите криминалисти – Диамантен кинжал.

„Смъртта на писателя“ поднася на читателите съвършената мистерия в духа на Луиз Пени, Агата Кристи и Лий Чайлд, в която границите между литература и действителност се размиват, а истината може да възтържествува само в ръцете на неповторимия инспектор Адам Далглиш.

Из „Смъртта на писателя“

П. Д. Джеймс

ГЛАВА 2

 

Същия ден, малко преди два следобед, комисар Адам Далглиш внимателно спря своя купър бристол на моравата пред черквата Блайтбърг, минута по-късно мина през вратата на северната капела и се озова в студената сребриста белота на черквата, чието вътрешно оформление бе едно от най-прелестните в Съфък. Беше тръгнал за Манксмиър Хед, малко по на юг от Дънуич, за да прекара десет дни от есенната отпуска с леля си – стара мома и единственият му жив роднина, и тук беше последната му отбивка. Той излезе от апартамента си в Сити, преди Лондон да се е размърдал, и вместо да поеме по директния маршрут към Манксмиър през Ипсуич, в Челмсфорд тръгна на север, за да влезе в Съфък откъм Садбъри. Закуси в Лонг Мелфорд, после от Лавънъм сви на запад, за да може бавно, по собствено усмотрение да кара през златно– зеления пейзаж на това най-запазено от човешка намеса и „разкрасяване“ графство. Настроението му напълно щеше да подхожда на деня, ако не го тормозеше един тревожен проблем. До тази отпуска нарочно беше отлагал вземането на едно лично решение. Преди да се върне обратно в Лондон, трябваше окончателно да реши дали да поиска ръката на Дебора Риско.

Противно на логиката той щеше по-лесно да вземе решение, ако не знаеше с такава сигурност какъв ще бъде отговорът ѝ. Това нагърбване с цялата отговорност за решението дали да замени сегашното задоволително състояние на нещата (е, поне за него беше задоволително, а за Дебора можеше да се поспори дали сега е по-щастлива, отколкото преди една година) с обвързване, което, както подозираше, и двамата щяха да приемат за безвъзвратно, независимо от последствията му. Малко брачни двойки са нещастни като тези, които от прекалена гордост  не смеят да признаят, че са нещастни. Той знаеше за някои от опасностите. Знаеше, че тя негодува срещу работата му и не я харесва. Това не бе учудващо, нито пък важно само по себе си. Работата си я беше избрал сам и не беше искал от никого одобрение или насърчение. Но го обезкуражаваше перспективата преди всяко късно дежурство и вдигане по тревога да му се налага да се извинява по телефона. Като се разхождаше напред-назад под прекрасния, извит гредореден покрив и вдишваше типичния за английските черкви аромат на восъчна политура, цветя и стари влажни сборници с химни, му мина мисълта, че беше постигнал каквото иска в мига, когато вече се съмняваше дали го иска още. Подобно изживяване е прекадено естествено, за да причини трайно разочарование у интелигентен човек, но все пак можеше да го смути. Не загубата на свобода го възпираше; мъжете, които най-много хленчеха за свобода, бяха обикновено най-малко свободни. Много по-трудно можеше да приеме загубата на уединение. Дори и със загубата на физическо уединение му беше мъчно да се съгласи.

Прекарвайки пръсти по един резбован аналой от петнайсети век, той опита да си представи как ще живее в апартамента в Куинхайт с Дебора – тя винаги щеше да е там, вече не очаквана с нетърпение гостенка, а част от живота му, законно регистриран най-близък човек. Обстановката в Ярд не беше подходяща за разрешаване на лични проблеми. Наскоро бе извършена крупна реорганизация и в резултат на това последва неизбежният срив в установения ред и отношенията на лоялност между хората, поникна очакваната реколта от слухове и недоволство. А и напрежението в работата изобщо не отслабна. Повечето началници вече работеха по четиринайсет часа на ден. Последното му дело, макар и успешно, беше особено досадно. Убито беше едно дете и разследването се превърна в полицейска хайка от рода на тези, които не обичаше, а и по темперамент той беше най-малко подходящ за такъв вид работа – упорито и настойчиво проверяване на фактите, придружено с голямо раздухване в пресата и възпрепятствано от страха и истерията, обхванали квартала.

Родителите на детето се бяха вкопчили в него като удавници, борещи се за глътка увереност и надежда, и той все още почти физически усещаше върху себе си бремето на тяхната скръб и вина. От него се искаше да бъде едновременно утешител, изповедник, отмъстител и съдник. В това нямаше нищо ново за него. Не чувстваше лично задължение да споделя тяхната печал и както винаги в тази безпристрастност се криеше неговата сила, както яростта и ревностното, емоционално себеотдаване биха дали сили на някои негови колеги, ако имаха пред себе си същото престъпление. Но напрежението от случая все още му тежеше и само есенните ветрове в Съфък нямаше да са достатъчни, за да се прочисти съзнанието му от някои образи. Никоя разумна жена не би могла да очаква от него да предложи брак насред това разследване и Дебора също не го очакваше. Никой от двамата така и не отвори дума за това, че няколко дни преди арестуването на престъпника той бе намерил време и енергия да завърши втората си стихосбирка. С ужас бе принуден да си признае, че дори упражняването на тази малка дарба може да му послужи като извинение за неговия егоизъм и бездействие.

Напоследък не се харесваше особено и навярно беше твърде оптимистично да се надява, че тази отпуска ще промени нещо.

Половин час по-късно той тихо затвори вратата след себе си, за да измине последните няколко километра от пътя си до Манксмиър. Беше уведомил леля си с писмо, че вероятно ще пристигне в два и половина, и с повече късмет щеше да бъде там почти на минутата. Ако, както обикновено, леля му излезеше от вилата в два и половина, тя щеше да види купър бристола почти изкачил носа. Той с обич си помисли за нейната висока, костелива, застанала в очакване фигура. Имаше малко необичайни неща в биографията ѝ и за повечето от тях се беше досетил – някои беше подочул като момче от откъслечни непредпазливи разговори на майка си, а други просто знаеше като факти от детството си. Тя била младо момиче, когато през 1918 годеникът ѝ бил убит само шест месеца преди примирието. Майка ѝ била префърцунена, разглезена красавица, „възможно най-лошата съпруга за един ерудиран провинциален свещеник“, както самата често признавала, очевидно мислейки, че тази ѝ прямота предварително я оправдава и извинява всеки следващ неин изблик на егоизъм и екстравагантност. Тя не обичала да гледа други да скърбят, тъй като това ги правело временно по-интересни от нея, и затова решила да преживее смъртта на младия капитан Маскъл много тежко. Колкото и да страдала нейната чувствителна, необщителна и много трудна дъщеря, трябвало да се види, че майката страда повече. Три седмици след като пристигнала телеграмата, тя умряла от грип.

Съмнително е дали е възнамерявала да отиде толкова далеч, но сигурно е, че е щяла да бъде удовлетворена от резултата. Обезумелият съпруг за една нощ забравил всички тегоби и притеснения на брачния си живот и си спомнял само за красотата и веселия нрав на съпругата си. Разбира се, било немислимо да се ожени повторно и той така и не го сторил. Джейн Далглиш, за чиято тежка загуба едва ли сега някой би могъл да си спомня, заела мястото на майка си като домакиня на свещеническото жилище и останала при баща си, докато се пенсионирал през 1945 година и умрял десет години по-късно. Тя била високо интелигентна жена и дори да намирала за неблагодарна работата години наред да се грижи за къщата и да участва в мероприятията на енорията, предсказуеми и неизбежни като литургиите в годината, никога не го показала. Баща ѝ бил толкова убеден във важността на призванието си, че никога не му минавало през ум, че в служба на това призвание могат да се прахосат нечии заложби. Енориашите уважавали, но никога не обикнали Джейн; тя вършела каквото трябва и намирала утеха в изучаването на птиците. След смъртта на баща ѝ публикуваните от нея статии – записки от най-щателни наблюдения, ѝ донесли няколко отзива и след време това, което енорията наричала „малкото хоби на мис Далглиш“, я направило един от най-уважаваните любители-орнитолози. Преди малко повече от пет години тя бе продала къщата си в Линкълншир и бе купила Пентландс – каменна селска къща на брега на Манксмиър Хед. Тук Далглиш я посещаваше най-малко два пъти в годината.

Това съвсем не бяха посещения по задължение, макар че той би поел отговорност за нея, ако фактът, че тя е в състояние сама да се грижи за себе си, не беше толкова очебиен, че на моменти дори проявата на обич изглеждаше като някаква обида. Но обичта беше налице и двамата го знаеха. Той вече предвкусваше удоволствието от срещата и от осигурените наслади на почивката в Манксмиър.

В широката камина щеше да гори огън от изхвърлени на брега дървени отломки, изпълващ цялата вила с аромат; пред нея щеше да е поставено тапицираното с кожа кресло с висока облегалка, напомнящо за детството, тъй като бе част от мебелировката в кабинета на баща му в свещеническото жилище, където се бе родил. Спалнята, с изглед към морето и небето, щеше да е обзаведена скромно: удобно, макар и тясно легло, чаршафите с лек мирис на пушек от дърва и лавандула, топла вода в изобилие и вана, достатъчно дълга, за да може един мъж, висок метър и деветдесет, да се изтегне удобно. Леля му самата беше висока един и осемдесет и три и от мъжка гледна точка ценеше най-необходимите удобства. Но преди това щеше да има чай край огъня и горещи препечени филийки с масло и домашно консервирано месо. И най-хубавото от всичко – нямаше да има и нямаше да се говори за никакви трупове. Той подозираше, че Джейн Далглиш намира за странно това, че един интелигентен мъж може да предпочете да си вади хляба, като залавя убийци, а тя не беше жена, която от учтивост би се престорила, че проявява интерес, щом такъв изобщо липсва. Тя не изискваше нищо от него, дори не изискваше да я обича и поради това беше единствената жена, с която той се чувстваше напълно спокоен. Съвсем точно знаеше какво му предлага отпуската.

Щяха да се разхождат заедно, често мълчаливо, по мокра ивица твърд пясък между пенещото се море и издигнатия скалист бряг. Той щеше да носи принадлежностите ѝ за рисуване, тя щеше да крачи малко по-напред с ръце, пъхнати в джобовете на якето, и щеше да търси с очи къде върху мокрия чакъл са кацнали сивите каменарчета, почти неразличими измежду камъчетата, или щеше да следи с поглед полета на някоя рибарка или дъждосвирец. Отпуската щеше да бъде спокойна, отморяваща, без никакви ангажименти, в края на десетте дни той щеше да се върне обратно в Лондон с чувство на облекчение.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here