Ако приключенията на Гералт ви липсват, не пропускайте сагата за Рейнмар!

Няколко месеца след появата на едноименния сериал по една от най-успешните фентъзи поредици –  „Вещерът“, на български език вече може да откриете първа част от изцяло нова поредица от полския автор – Анджей Сапковски!

„Кулата на шутовете“ е историческо фентъзи, в което реални събития от европейската история се преплитат с магични елементи и в което Средновековието оживява по един  реалистичен, но и брутален начин.

А знаете ли как може да се разбере дали едно време е историческо? По това, че се случват много неща, и то бързо. А в тази история наистина се случват много неща! При това светкавично.

Запознайте се с Рейнмар от Белава. За него хората говорят, че е лекар, благородник, недоучил магьосник или просто вятърничев  (незадължително в тази последователност). Животът тече относително спокойно, докато през един много злополучен ден Рейнмар не е обвинен в прелюбодейство и в убийство. И макар да знае, че ръцете му не са изцапани с кръв, той е принуден да бяга.

Извън границите на града обаче неприятноститте първа започват. И се оказва, че торбите с жълтици няма да помогнат. Защото Хуситските войни са в разгара си, Инквизицията търси своите (невинни) жертви, а нещо зло се прокрадва из сенките. Апокалипсисът сякаш тропа на вратата на света, а от Рейнмар, за негово нещастие, зависят ужасно много неща.

Тази история започва мило и приятно, радостно и трогателно. Но нека това не ви заблуждава…

Само преди няколко месеца създателите на хитовата игра Kingdom Come: Deliverance, Warhorse Studios, признават, че са черпили вдъхновение именно от „Кулата на шутовете“, а самият Анджей Сапковски определя книгата като най-добрата си творба! Така че –  пригответе се за шеметно приключение!

„Кулата на шутовете съчетава най-добрите традиции на историческия роман с елегантно поднесени фентъзи елементи, болезнено реалистичен свят и неповторимото пиперливо чувство за хумор на Сапковски, което феновете на „Вещерът“ добре  познават.

Сагата за Гералт може и да е завършила, но сега е ред на Рейнмар да спечели сърцата ви!

Краят на света не настъпи в Лето Господне 1420. Макар и много неща да подсказваха, че ще настъпи. Не се оправдаха мрачните пророчества на хилиастите, които предсказваха датата на Края съвсем точно, а именно в първия понеделник на месец февруари 1420 година, след Света Схоластика…

Не настъпи Краят на света. Той не загина и не изгоря. Поне не целият. Но и така беше весело. 

Из „Кулата на шутовете“ от Анджей Сапковски 

Глава първа,

в която читателят има възможността да се запознае с Рейнмар от Белава, наричан Рейневан, и то заедно с някои от най-положителните му качества, включително беглото познаване на ars amandi[1], тайните на конната езда, тайните на Стария завет, не непременно в тази последователност. В главата се разказва и за Бургундия – както в тесен, така и в широк смисъл.

През отворения прозорец на стаята, на фона на все още мрачното след неотдавнашната буря небе, се виждаха три кули: най-близката – на кметството, малко по-надалеч – стройната, блестяща под слънцето новичка червена кула на църквата „Свети Йоан Богослов“, а зад нея – широкият кръгъл донжон на княжеския замък. Около църковната камбанария се виеха лястовички, подплашени от неотдавнашния камбанен звън. И макар камбаните вече да бяха затихнали, наситеният с озон въздух сякаш продължаваше да вибрира.

Съвсем доскоро се чуваше биенето на камбаните на църквите „Пресвета Дева Мария“ и „Тяло Господне“ – само че тези камбанарии не се виждаха от мансардния прозорец на дървената къща, долепена като лястовиче гнездо към комплекса от августински приют и манастир.

Беше време за обедната молитва. Монасите подкараха Deus in adiutorium[2]. А Рейнмар от Белава, наричан от приятелите си Рейневан, целуна изпотената ключица на Адела фон Стерча, освободи се от прегръдките ѝ и се опъна запъхтян до нея върху затоплените от любенето чаршафи.

От другата страна на стената, откъм Манастирската улица, се чуваха викове, трополене на каруци, глухите удари на празни бъчви, напевният звън на оловни и медни съдове. Беше сряда, пазарен ден, който, както обикновено, привличаше в Олешнице много търговци и купувачи.

Memento, salutis Auctor

quod nostri quondam corporis,

ex illibata virgine

nascendo, formam sumpseris,

Maria mater gratiae,

mater misericordiae,

tu nos ab hoste protege,

et hora mortis suscipe…[3]

„Вече пеят химна – помисли си Рейневан, докато с лениво движение прегръщаше родената в далечна Бургундия Адела, съпруга на рицаря Гелфрад фон Стерча. – Вече химна. Направо не е за вярване колко бързо отлитат щастливите мигове. Така ми се иска да продължават вечно, а те отлитат като сън…“

– Рейневан… Mon amour[4]… Божественото ми момче… – Адела хищно и ненаситно прекъсна ленивите му мисли. Тя също усещаше колко бързо тече времето, но явно нямаше намерение да го хаби за философски размишления.

Адела беше абсолютно, напълно, съвсем гола.

„Всяка страна си има обичаи – продължаваше да размишлява междувременно Рейневан. – Колко е интересно да опознаваш света и хората. Жените от Силезия и германките например, когато се стигне до това, не позволяват да им вдигнат ризата по-високо от пъпа. Полякините и чехкините я вдигат сами, при това с охота, над гърдите, но в никакъв случай не я събличат съвсем. А бургундките, о, те моментално събличат всичко, горещата им кръв не търпи никакъв плат върху кожата по време на любовното упоение. Ах, колко е прекрасно да се опознава светът! Бургундската страна трябва да е много прекрасна. Тамошните пейзажи сигурно са прелестни. Високи планини… Стръмни хълмове… Долини…“

– Ах, аааах, mon amour – стенеше Адела фон Стерча, притискайки се към ръцете на Рейневан с целия си бургундски пейзаж.

Рейневан, между другото, беше на двайсет и три години и не знаеше много за света. Познаваше половин дузина чехкини, още по-малко силезийки и германки, една полякиня, една циганка – а ако ставаше въпрос за други националности, то само веднъж беше получил отказ от една унгарка. Така че еротичните му експерименти в никакъв случай не биваше да се смятат за обширни, всъщност, честно казано, бяха доста мизерни както в количествено, така и в качествено измерение. Въпреки това го изпълваха с гордост и самоувереност. Рейневан, както всеки един пълен с тестостерон младеж, се смяташе за голям съблазнител и познавач на любовните дела, за когото няма никакви тайни в прекрасната половина на човечеството. Само че истината беше, че за единайсетте срещи с Адела фон Стерча Рейневан научи повече за ars amandi, отколкото през цялото си тригодишно обучение в Прага. Рейневан обаче не осъзнаваше, че Адела го учи – той беше убеден, че всичко се криеше в самородния му талант.

Ad te levavi oculos meos

qui habitas in caelis

Ecce sicut oculi servorum

ad manum dominorum suorum.

Sicut oculi ancillae in manibus dominae suae

ita oculi nostri ad Dominum Deum nostrum,

Donec misereatur nostri

Miserere nostri Domine…

Адела сграбчи Рейневан за шията и го придърпа към себе си. Награбил всичко, което трябваше, той започна да я люби. Любеше я мощно и до забрава и – сякаш това не беше достатъчно – шепнеше в ухото ѝ уверения в любов. Беше щастлив. Безкрайно щастлив.

[1] Изкуството на любовта (лат.). Б. пр.

[2] „Боже, да бъде волята ти.“ Б. пр.

[3] Традиционен молитвен химн. Б. пр.

[4] Моя любов (фр.). Б. пр.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here