ИК БАРД с нов трилър – „Стихиите“ от Дейвид Ууд

От арктическия лед се издига черна пирамида…

Изгубени артефакти, в които се крие тайната на вечността…

И един сатанински враг, решен да унищожи всеки, който посмее да ги потърси!

Смъртоносен конфликт на края на света е само началото на войната, която Дейн Мадок обявява на призрачната групировка „Прометей“. Към него се присъединяват бившата му любовница – археоложката Джейд Ихара, и неизменният му спътник – двуметровият морски тюлен Боунс. Заклетите врагове на „Прометей“ се впускат в опасно пътешествие в света на мистериозното. Кой ще спечели надпреварата за реликвите на стихиите?

Какво приключение! Страхотно четиво, което съдържа много динамика, и в същото време дълбоко потапяне в странни царства, които понякога е най-добре да останат неизследвани.

Пол Кемпрекос

Елис и Ууд са тандем, изкован в пламъците на ада. Няма книга, която да пламти по ярко от тази!

Ню Йорк Таймс

ОТКЪС

Грамадният самолет се носеше по повърхността на тъмните води, като ги разпенваше и прорязваше широка диря, борейки се с морските вълни. Додж Долтън беше вперил поглед в сребристите му очертания. Сърцето му се сви, щом видя, че самолетът се отлепя от водата и бавно започва да набира височина. Изруга наум и го проследи как бавно се смалява в далечината.

„Провалихме се!“

Студеният вятър брулеше лицето му, а солените пръски се стичаха като сълзи по страните му, но отчаянието, което изпитваше, беше отвъд тъгата. Опи­та се да отблъсне образите, които проблясваха в мислите му, злините, които щяха да бъдат пуснати на свобода. Дишането му беше накъсано, яростта бушуваше на тласъци в тялото му. Беше на хиляди километри от цивилизацията, нямаше откъде да намери помощ и не можеше да стори нищо. Чувстваше се безсилен.

– Имаме още един самолет! – изтръгна го от унеса викът на Хърли. Посочи към мъничкия биплан, който се полюшваше върху талазите. – Патето!

Едномоторният „Груман JF“ – „Патето“, можеше да се използва по вода и суша. В сравнение с грамадния „Боинг Х-314“, който продължаваше да се отдалечава, изглеждаше като муха върху задник на слон. Но беше всичко, с което разполагаха. При все че му липсваше обсегът на по-големия самолет обаче, беше също толкова бърз.

Сърцето му се разтуптя. Все още имаше някаква надежда.

„Моли е на онзи самолет. И президентът. Трябва да опитам!“

Побързаха към плаващия самолет и се изкатериха с мъка върху плувците на миниатюрното летателно средство, които се издигаха и спускаха по гребените на прииждащите вълни. Сбутаха се вътре колкото могат по-бързо. Додж зае пилотското място, а останалите се мушнаха в наблюдателния отсек. Додж огледа за момент уредите за управление, след което запали двигателя „Райт Сайклон“. През цялото време не забравяше, че „Х-314“ продължава да се отдалечава с всяка изминала секунда.

Самолетчето се устреми напред, лашкано насам-натам от вълните, докато накрая не достигна нужната скорост, за да се издигне в небето. Няколко пъти се разлюля неуверено, а бурното море продължаваше да се пени точно под крилата му, докато колебливо набираше височина. Додж беше благодарен на спътниците си, че предпочетоха да не критикуват летателните му умения, след като няколко пъти промени прекомерно траекторията на самолета, докато свикваше с управлението му.

Отправи летателното средство стръмно нагоре, като се опитваше да се изкачи над лошото време, за да имат по-добър шанс да забележат целта си. Продължаваше да лети с пълна газ, за да успеят да настигнат отдалечаващия се „Боинг“. Имаше ли значение, ако повреди двигателя? Не успееха ли да стигнат самолета, много повече щеше да бъде изгубено.

Хърли пое ролята на навигатор, като го насочваше по следите на по-големия самолет, докато накрая забелязаха светлините му да примигват в далечината. За първи път от началото на преследването усети някаква надежда. Разчитайки, че късметът най-сетне е застанал на тяхна страна, форсира двигателя в червената зона, което им даде още пет възела скорост, след което отправи самолета стръмно надолу, което го ускори още малко.

Сигналните светлини ставаха по-големи и по-ярки. Сърцето на Додж не спираше да блъска в гърдите му, докато „Патето“ скъсяваше разстоянието. Погледна към датчика за гориво. Когато излетяха, показваше половин резервоар, но сега беше спаднал до една четвърт. Щеше да бъде преследване на косъм. Трябваше да преодолеят оставащото разстояние и да предприемат действия, преди двигателят да остане на сухо. Потисна желанието си да погледне надолу към мрачното море, което може би щеше да се превърне в негов гроб.

Хвърли поглед през рамо към спътниците си, които бяха седнали в задната част на кабината.

– Щом се доближим достатъчно, опитайте се да простреляте двигателите му. Може би ще имаме някакъв шанс, ако успеем да ги накараме да се приводнят.

Всички до един кимнаха утвърдително. Бяха дисциплинирани войници и нямаше да откажат да се подчинят на заповедите на командира си, без значение колко налудничаво звучаха.

Огромната летяща лодка започна да се материализира сякаш от нищото пред тях. Тъмното ѝ петно ставаше все по-голямо, а детайлите – ясно различими. Отново се удиви от размерите ѝ. Трудно беше за вярване, че подобно чудовище може да плава, а още по-малко да лети.

Хърли издърпа назад предпазния капак и се надвеси извън самолета, а Хобс – от другата страна. Додж прекара „Патето“ над боинга, след което пикира, което даваше на спътниците си най-добрата възможност за стрелба.

Проблеснаха пламъците на изстрелите и от дес­ните двигатели на самолета се разхвърчаха искри. Вътрешната перка продължи да се върти, но от външния двигател започна да излиза дим. Додж издигна самолета, за да прецени нанесените щети, след което отново се приготви да атакува, но беше принуден да завие рязко, защото оръжията на боинга откриха огън.

– По дяволите!

Таеше надежда пътниците на боинга да не забележат веднага присъствието на миниатюрния самолет, но нямаха такъв късмет. Нещо повече, повредите, които бяха причинили по двигателите му, се бяха оказали достатъчни да привлекат вниманието на екипажа, но не стигаха, за да забавят самолета. Отново зави рязко, за да не им позволи да ги свалят.

Един изстрел попадна във фюзелажа на „Патето“, което накара Додж да пикира рязко, а след това отново да се издигне нагоре, докато стрелците на боинга коригираха огъня си.

– А сега какво ще правим? – изкрещя Хърли.

Додж имаше само един отговор. Боингът беше прекалено голям и можеше да понесе много повреди. Трябваше да направи нещо отчаяно, нещо лудо. Със свито гърло викна на хората:

– Дръжте се! И бъдете готови за нападение!

Не добави, че има сериозен шанс никой от тях да не бъде в състояние да се движи след замислената маневра. Но все пак имаха известна защита, модерни брони, които щяха да ги предпазят.

Поне така се надяваше.

„Да става каквото ще!“

Рязко премести лоста напред и миниатюрният самолет се гмурна като хищна птица. Близо, още по-близо…

А след това връхлетя върху опашната част на гигантския „Х-314“. Витлото на „Патето“ проряза алуминиевата обшивка с лекотата, с която горещ нож би разрязал размекнато масло. Разнесе се пронизително скърцане, последвано от гръмовен трясък в мига, в който „Патето“ се заби в кабината на боинга.

„Додж – помисли си той, щом крилете на „Патето“ се откъснаха, а остатъците от горивото се разляха по палубата и се възпламениха в миг от димящия двигател, – дано не си ни избил всичките!“

1.

– Попаднахме на нещо!

Дейн Мадок откъсна поглед от гледката зад предния прозорец – огромна безгранична шир от наситено сапфирена синя вода, сияеща под следобедното слънце – и обърна очи към командното табло, където приятелят му Кори Дийн се беше привел над екрана на един лаптоп. Преди Мадок да е успял да попита Кори за подробности, във вратата зад тях се появи внушителната двуметрова фигура на партньора на Мадок и негов бъдещ зет Юрая Боунбрейк – Боунс.

– Намерихме ли го? – нетърпеливо попита Боунс.

– Не съм сигурен какво сме намерили – отвърна Кори, без да отделя очи от екрана. – Но е много голямо.

– И тя така каза – саркастично подметна Боунс.

Кори продължи да разглежда образа на екрана още няколко секунди, след което се отпусна назад с недоволна въздишка.

– Но не достатъчно голямо.

– Каза тя на Мадок – добави Боунс.

Мадок, който отдавна беше придобил имунитет към неприличните шеги на приятеля си, долови нотките на недоволство в гласа на Боунс.

– Какво е това, Кори?

Кори завъртя екрана така, че Мадок да може да го види от пилотското място. Образът беше оранжев и зърнест – визуалната интерпретация на компютъра на отразените от морското дъно звукови вълни. За непривикналото око подобна картина би означавала просто шум, но Мадок беше видял достатъчно изображения от хидролокатора за странично сканиране, за да може да различи правите линии на нещо, което беше дело на човешките ръце. Все пак Кори беше истинският експерт.

– Начупено е на няколко парчета. Каквото и да е било, разпаднало се е на части, преди да достигне дъното. Ето това е най-голямото парче, което привлече вниманието ми. То е дълго и тънко…

Мадок вдигна предупредително пръст към Боунс.

– Да не си посмял!

Боунс просто продължи да се усмихва.

– Бих казал, че е около трийсет метра дълго – добави Кори. – „Уарата“ е бил дълъг сто и петдесет метра. Тук няма достатъчно отломки за толкова голям кораб.

Мадок се вгледа напрегнато в изображението.

– Съдейки по формата му, склонен съм да кажа, че по-скоро става дума за самолет. Има ли нещо подобно на картите?

– Чакай да проверя. – Кори набързо въведе няколко команди, след което сви устни в някакво подобие на обнадеждена усмивка. – Нищо. Ние сме първите, които откриваме нещо тук.

„Тук“ бяха водите покрай континенталния шелф на около двеста мили от върха на Южна Африка. Мадок и екипът му от търсачи на съкровища – Боунс и Кори, заедно с Уилис Сандърс и Мат Барнаби – претърсваха водите на южното полукълбо на борда на двайсет и пет метровата моторна яха „Морска пяна“ на другия край на света от обичайното им поле за дейност в Атлантика в търсене на станалия легендарен след изчезването си параход „Уарата“.

През 1909 г. дългият сто и петдесет метра товарно-пътнически кораб „Уарата“ с 211 пасажери и екипаж на борда напуснал Дърбан в посока към Кейптаун по пътя си към Лондон, но скоро след това изчезнал. Тръгналите по следите на кораба само задълбочили мистерията.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

52 − = 43