ИК БАРД ни радва с петата книга от поредицата „Домът на мис Перигрин за чудати деца“„Съборът на птиците“ от Рансъм Ригс

Историята на Джейкъб Портман започва в „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ на остров в Уелс, където във времето се крият мис Перигрин и странните му обитатели. В следващите книги от поредицата той и даровитите му приятели ще се борят със смъртоносни чудовища, ще пътешестват и ще печелят нови съюзници и неприятели.

 С последните си слова Х. – единствената връзка на Джейкъб Портман с тайния живот на неговия дядо Ейб – поверява на Джейкъб нова мисия: да отведе неопитомената чудата Нур Прадеш при свой агент, известен само като В. Нур е преследвана. Тя се споменава в древно предание, в което се предрича назряващ апокалипсис. Спаси ли Нур, ще спаси и бъдещето на чудатия свят.

 Разполагащ само с непълни напътствия, Джейкъб трябва да разбере как да намери В., най-загадъчната и най-могъщата от всички сподвижници на Ейб. Но В. се укрива и не желае да бъде намерена при никакви обстоятелства.

С врагове по петите си и неизвестност пред себе си, приключенията на Джейкъб Портман продължават със смел скок в „Съборът на птиците“, най-новия роман от любимата на всички поредица за чудатите деца на мис Перигрин!

ОТКЪС

ПЪРВА ГЛАВА

Дълбоко в озарените със зелена светлина вътрешности на рибния пазар на Чайнатаун, в края на задънения коридор, натъпкан с контейнери, ние – наблюдавани от хиляди нечовешки очи – се спотайвахме в черната локва, сътворена от ядачката на светлина. Хората на Лео бяха наблизо и бяха много ядосани. Чувахме викове и трясъци, докато претършуваха пазара, за да ни открият.

– Моля ви – долетя гласът на една старица, – никого не съм видяла…

Твърде късно си дадохме сметка, че от коридора няма изход, и сега бяхме затворени в капан, приклекнали край канала, в тясното пространство между контейнерите с обречени ракообразни, струпани един върху друг в опиращи тавана небостъргачи. Между ударите и виковете, между резките изплашени хлипания долавяхме неспирния ритъм на рачешки щипки, дращещи по стъклените стени, истински оркестър от полудели пишещи машини, който буквално пронизваше главата ми.

Поне прикриваше изплашеното ни дишане. Може би това щеше да е достатъчно, ако неестественият мрак на Нур не се разсееше и ако мъжете, чиито тежки стъпки се усилваха, не се вгледаха твърде втренчено в кълбящата се пустош с неясни краища, една мъглявина сред въздуха, нередност, трудна за пропускане, ако очите се спрат на нея. Нур я бе очертала с ръка около нас, разпръсквайки мрак отзад, докато дланта ѝ събираше светлината през върховете на пръстите като заскрежаваща се торта.

Тя я пъхаше в уста и светлината проблясваше през бузите и гърлото ѝ, докато я преглъщаше, а после изчезваше.

Те търсеха Нур, но биха били доволни да открият и мен, дори само за да ме застрелят. Вероятно вече бяха открили трупа на Х. в неговата квартира, с очи, изгризани в орбитите от собствения му гладен. По-рано през деня Х. и неговият гладен бяха успели да измъкнат Нур от примката на Лео. При това някои от хората на Лео бяха пострадали. Така че не биваше да чакаме пощада. Още повече, че Лео Бърнам, чудатият предводител на клана на Петте градчета, бе претърпял унижение. Изпод носа му, от собствената му къща, властови център в сърцето на една чудата империя, простираща се над по-голямата част от източните щати, бе отвлечен неопитомен чудат, към който Лео бе имал претенции. Достатъчно бе да открият, че аз съм един от тези, помагали на Нур, и смъртната ми присъда щеше да бъде подписана.

Хората на Лео се приближаваха все повече и виковете им се усилваха. Засега Нур поддържаше тъмната сфера и изглаждаше с бързи движения на ръцете краищата и средата там, където те започваха да избледняват.

Исках да видя лицето ѝ. Да разчета изражението ѝ. Исках да знам какво си мисли, как се справя със себе си. Трудно беше да си представиш как някой, толкова незапознат с този свят, търпи всичко това, без да изгуби присъствие на духа. През изминалите няколко дни тя бе преследвана от нормални, въоръжени с упойващи стрелички и летящи с хеликоптери, бе отвлечена от чудат хипнотизатор, за да бъде продадена на аукцион, и се бе измъкнала само за да попадне в лапите на бандитите на Лео. Беше прекарала няколко дни в килия в щабквартирата на Лео, после бе приспана с прашец и измъкната от Х. само за да се събуди в дома му и да го открие проснат мъртъв на пода – ужасяваща сцена, накарала от тялото ѝ да бликне, подобно на огнена топка, ослепителна светлина (която едва не ми бе отнесла главата).

След като се възстанови от шока, аз споделих с нея това, което бе промълвил Х. с последните си издихания – че има само една оцеляла убийца на гладни, жена на име В., и че трябва да отведа Нур при нея, за да я защитава. Единствените следи за местонахождението ѝ бяха късче от карта от стенния сейф на Х. и обърканите указания на бившия гладен на Х. на име Хорацио.

Но все още не ѝ бях разкрил защо Х. бе положил всички усилия да ѝ помогне, привличайки мен и приятелите ми за каузата, и в края на краищата бе дал живота си, за да я освободи от Лео. Не ѝ бях казал за пророчеството. Така и не бе останало време – трябваше да си плюем на петите и да бягаме, откакто бях чул хората на Лео пред квартирата на Х. И нещо повече – не знаех дали няма да е твърде късно сега, след всичко станало.

„Една от седемте, чието идване бе предречено… освободители на чудатите… зората на страховита епоха…“ Това би прозвучало като брътвежи на умопобъркан член на някой култ. След всички странности, които чудатият свят бе стоварил върху крехката душа на Нур – да не говорим за здравия ѝ разум, – направо се безпокоях, че подобни разкрития ще я прогонят с писъци към покрайнините на града. Всеки нормален човек отдавна би избягал.

Разбира се, Нур Прадеш бе далеч от представата за нормален човек. Тя бе чудата. И нещо повече, бе замесена от жилаво тесто.

Докато премислях всичко това, тя се наведе към мен и прошепна:

– И така, когато се измъкнем от тук… какъв е планът? Къде ще идем?

– Ще се махнем от Ню Йорк.

Кратка пауза, след това:

– Как?

– Не зная. С влак? С автобус? – Не бях се замислял толкова напред.

– О – възкликна тя с леко разочарование. – Не можеш ли да ни измъкнеш с някоя магия? През един от тези ваши времеви портали?

– Ами те всъщност не работят така. Е, предполагам, че някои от тях… – замислих се за връзките с Панпримтикона. – Но ще трябва първо да ги намерим.

– А твоите приятели? Онези, с които беше…

Сърцето ми се сви.

– Те не знаят, че съм тук.

А после си рекох: „Дори и да знаят…“

Видях как раменете ѝ се схлупиха.

– Не се тревожи – побързах да вметна. – Ще измисля нещо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here