Тайната на Ботичели

 От авторката на „Стъкларят от Мурано”

Марина Фиорато

 Венеция 1466 г.

Лодката потегля от пристана си с леко разтърсване. На дъното й са наредени единайсет стъклени бутилки с най-доброто венецианско вино – валполичела, дар, на който мо­нахините много ще се зарадват. В дванайсетия стъклен съд – огромен буркан, неподвижно лежи бебе, успокоявано от люшкащите се под него вълни, и наблюдава спокойно светлината, която стъклото разпръсква, със същите зелени очи като него.

 Флоренция 1482 г.

Династията на Медичите управлява богатия град държава, където красивата проститутка Лучана Ветра се натъква на смъртоносна тайна. Един от най-редовните й клиенти я моли да позира на известен художник и внезапно момичето от улицата се оказва моделът  за централната фигура в картината на Сандро Ботичели „Пролет”.

Когато художникът я освобождава, без да й плати, Лучана импулсивно открадва недовършеното копие на картината. И скоро открива, че някой е готов да убива, за да го има. Защо една картина е толкова ценна? И за кого?

Лучана търси помощ от единствения мъж, който никога не я е пожелавал – брат Гуидо. Заедно тръгват от Флоренция и се впускат в опасно пътешествие през градовете на ренесансова Италия. Преследват ги безмилостни убийци, решени да им попречат да разгадаят тайната на картината.  Двамата разплитат  закодираното  послание –  политическа конспирация, която води до самия Лоренцо Медичи.

В това чудесно съчетание между „Шифърът на Леонардо” и „Раждането на Венера” една забележителна млада жена от Италия през ХV век трябва да използва ума си и изобретателността си, за да оцелее сред сложните политически интриги на своето време.

 Мнения за книгата:

 Критиците са на едно мнение: „Кралят е мъртъв! Да живее кралицата! Дан Браун намери своя достоен съперник.

 „Ако историята, изкуството и романтиката са вашата страст, „Тайната на Ботичели” ще я задоволи напълно. Ако не са, въпреки всичко може да останете приятно изненадани.” www.indielondon.co.uk

  „След поразителния си дебют със „Стъкларят на Мурано” сега Марина Фиорато създава своя шедьовър. Ренесансова Италия оживява пред очите на читателите със своето пищно великолепие и мраморните си хълмове. Главната героиня Лучана е страстна, поразителна в своето безсрамие, интелигентна и абсолютно неустоимо сексапилна, а Гуидо е въплъщение на най-чистите и будни умове, които са се раждали в онова време – един нов благороден Холмс и един определено по-красив Уотсън. Политическите интриги са разкрити с вещина и позволяват на читателите да следват героите стъпка по стъпка в тяхното пътуване. Фиорато с мярка преплита в този сложен сюжет и една чудесна любовна история.” Нина Дейвис, Booklist

 „За всички, които са се наслаждавали на „Шифърът на Леонардо”, новият роман на Марина Фиорато „Тайната на Ботичели” ще бъде подходящ избор – чудесен сюжет с описания, доставящи наслада, и изпълнен с интриги, страст и вълнение. С „Тайната на Ботичели” Марина Фиорато се доказва като майстор на мистерията и кралица на историческия роман. Лучана е една от най-оригиналните героини, които съм срещала наскоро, със своя силен характер, остър език и непоколебима решителност да стигне до края на своето приключение. Книга за всички почитатели на историческия роман и мистериите и за всички, които просто обичат добрата литература.” Night Owl Reviews Staff

За автора:

Марина Фиорато е наполовина венецианка, наполовина англичанка. Родена е в Манчестър и израства в Йоркшир Дейлс. Има степени по история от Оксфорд Юнивърсити и университета във Венеция. Работила е като илюстратор, актриса и филмов критик. Правила е дизайна на турнетата на рок групи като U2 и Rolling Stones.

Живее в Северен Лондон със съпруга, сина и дъщеря си. „Тайната на Ботичели” е вторият й роман на български език. Като основа за арт мистерията в него Фиорато използва някои от най-новите теории на изкуствоведите за известната картина на Ботичели „Пролет“.

ОТКЪС ОТ „ТАЙНАТА НА БОТИЧЕЛИ“

Флоренция блести като злато и вони като сяра.

Сградите са масивни, величествени и епични. Съградени са от бляскав, позлатен камък и сребрист мрамор. Но пък невъобразимата смрад – животински изпражнения, човешки фекалии, разлагащо се месо и зеленчуци, захвърлени в канавките край пазара – би накарала и кожаря да пребледнее като платно. Да, този град е сборище от противоречия. Създаден е за великани – с огромните си лоджии, зашеметяващите си палати и масивните си колони. Обаче флорентинците са дребен народ, който се щура из сокаците като ярко натруфени пигмеи. Единствените граждани, които отговарят на мащабите на Флоренция, са статуите, които извисяват снаги на Пиаца дела Синьория.

Флоренция е красива и брутална. Красотата й се крие току под кожата, а кръвта под нея тече много близо до повърхността. Приказни палати и параклиси се пъчат рамо до рамо със затвора „Барджело” – местенце, пред което бледнее и самата преизподня. По стените на всяка църква съжителстват дружески раят и адът. Противоположните съдбини, които очакват всеки от нас, поделят пространството и на таваните, разделяни единствено от гредите. Под кубето на нашата велика катедрала „Санта Мария дел Фиоре” ангели и демони се въртят заедно във вихрения танц на колелото на съдбата. Благословията и проклятието са на една ръка разстояние едно от друго. Дори и храната тук е изтъкана от противоречия. Да вземем за пример моето любимо меню, карпачото – полусурови пържоли, от които се стича кръв. Великолепно е, обаче нещо трябва да умре, за да го създаде.

Боговете и чудовищата съжителстват и по улиците. Аз нямам илюзии за себе си. Зная си, че съм едно от чудовищата – аз, Лучана Ветра, от време на време модел и по всяко време уличница. Проповедниците плюят отрова за нашата пасмина от своите амвони, почтените жени се изплюват в краката ни на паважа. Господ и Дяволът са в непрестанно съревнование за душите на флорентинците и понякога имам усещането, че Дяволът като че ли взема превес. Ако влезеш в Баптистерия и огледаш мозайките на Страшния съд, в коя част от тях ще се загледаш най-дълго? В рая, с миловидните ангелчета и техните ореолчета и алелуята им ли? Или в ада, с дългоухия Луцифер, който поглъща прокълнатите? И ако се хванеш да четеш великата „Божествена комедия” на Данте, с кое ще започнеш – с Рая ли, с неговите свещеници и по-праведните и от папата прелати? Или може би с Ада, където от небесата се стича кръв и окованите крака на богаташите се пържат в собствен сос? Е, сами се досещате за отговора.

*  *   *

Ето ви и трите факта, които знам за Ботичели.

Примо фато: Той се наричаше всъщност Алесандро ди Мариано Филипепи, обаче всички го знаеха с прякора Ботичели заради дебелия му брат Джовани – съдържател на заложна къща, познат още и като „ил ботичело” – „бъчвичката”.

Секондо фато: Ботичели е флорентинец по рождение. Произлиза от един от най-бедните квартали на нашия велик град – Онисанти. Там е толкова мръсно и страшно, че дори и аз не смея да припаря.

Терцо фато: Беше влязъл напълно под кожата на Медичите. Дори синьор Лоренцо де Медичи – от фамилията основатели на нашия град и човек, толкова велик, че бе известен като Ил Манифико – Великолепния, смяташе, че слънцето изгрява именно от задника на Ботичели. Доколкото става ясно, вила Кастело на Медичите, която се вижда високо на хълма, когато листата на дърветата опадат, е препълнена с фрески и платна на Ботичели.

Безсъмнено много могъщ художник. Но когато пристигнах в ателието му, не бях нервна. Просто казах на човечеца, дето ми отвори вратата, че съм дошла, за да ме рисуват. Момчето беше негър – очите и зъбите му святкаха на фона на черното му лице. Когато минавах покрай него, ме изгледа с до болка познат ми поглед. Самото студио се оказа светло и просторно – толкова много стъклени прозорци досега не бях виждала никъде във Флоренция. В далечния край стоеше някаква сенчеста фигура, на която не обърнах никакво внимание. Защото очите ми се насочиха към нещо друго. Огромно, правоъгълно и с цветове, които сякаш бяха уловили цялата дъга. От пръв поглед се виждаше, че платното е почти завършено и че е прекрасно. Бяха изрисувани седем фигури с ръст, по-голям от нормалния, а над главите им се носеше дебело купидонче. На фона на тези фигури, дори и на купидончето, техният създател изглеждаше като джудже. Наситените им, ярки цветове, го превръщаха почти в силует. Вече разбрах, че Бембо не е бил напълно честен с мен – осмата фигура, Флора, която в момента представляваше скица без лице, бе разположена леко встрани и в предната част на картината. Централната фигура всъщност бе нещо като Мадона, завършена и прекрасна. Тя изглеждаше точно така, както си представях моята истинска майка и както я сънувах. Мечът, на който се бе облегнала, бе украсен с невероятни цветя, които надничаха от тревата подобно на паднали скъпоценни камъни. Около нея се виждаха три танцуващи девици в бяло, както и още две други фигури, може би митологични същества, които не ми бяха познати. Останах изключително доволна от тази творба и сигурно съм издала някакъв одобрителен звук, защото Ботичели се обърна и ме погледна.

Беше на средна възраст, сигурно към трийсет и пет, с дълга черна коса, разстилаща се по раменете му. Не можеше да му се отрече, че е красавец, само дето беше твърде нисичък. И едва сега си дадох сметка, че фигурата в далечния ляв край на платното – онзи тип с меча, изглежда точно като човека, който в момента бе вперил поглед в мен.

Прикова поглед в очите ми и започна да ме изучава. После хвана леко брадичката ми и завъртя главата ми първо наляво, после надясно, а накрая отново напред. Накрая ме погледна отново в очите, усмихна се и отсече:

Перфето!

Имаше странен акцент, дълбок и гърлен, в пълен контраст с красотата на платното, което стоеше пред нас. Обаче аз го разбрах прекрасно. Беше казал „перфектно”, идеално. Усмихнах му се в отговор. Днес за втори път мъж поставяше неканен ръка върху мен, но точно както и монаха, Ботичели също не се интересуваше от мен заради секса. Той си искаше своята Флора и аз бях тук, за да му я дам.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 29 = 30