За автора:

Йордан Костурков:                                                         

 „Не съм си представял, че животът ми днес ще е такъв, във всяко едно отношение….”


Роден на 3 юли 1948 година в град Пазарджик, днес Йордан Костурков е един от най-значимите ерудити у нас. Авторът е завършил английска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализирал е в Метрополитан Юниверсити в Лийдс и в Университета на Луивил, САЩ.

Работил е в издателство “Христо Г. Данов”, а от 1991 година е главен асистент по английска и американска литература в ПУ “Паисий Хилендарски”. В професионалния си бит той успешно съчетава работата си  на писател и университетски преподавател с тази на  преводач . Преводите на романи и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, , Джойс Каръл Оутс и много други го нареждат сред най-добрите и ценени  преводачи в България. С награди са отличени преводите му на Л. Стърн, Н. Мейлър и Гор Видал.

Костурков е член на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, Съюза на учените в България, Дружество на преводачите в Пловдив, Българска асоциация на преподавателите по английски език, Българско дружество за британски изследвания, Българска асоциация по американистика. Член е на Международната асоциация за съвременни езици, на Колегиума на Залцбургския семинар, стипедиант е на Комисия “Фулбрайт”. Представен е в справочниците “Кой кой е в България”, “Кой кой е в българската култура” и “Кой кой е по света” (Who’s Who in the World). Йордан Костурков е автор на редица изследвания за американския модернизъм. Подготвил е за печат три романа.

За него може да се твърди, че е и един от най-проникновените съвременни белетристи. Костурков не веднъж е определян и като майстор в експеримента с новелата и късия разказ.

Автор е на пет сборника с разкази и новели („Малка е Троя”, „Без условности”, „На другия бряг”, „Откриването на сезона”, “Носталгия. Разкази т. ІV”), на три сборника с литературни портрети – “Книгите на Амалтея”, „Новини от миналия век” и „Тайният живот на великите английски писатели”, както и „Настолна книга за писатели и читатели”.

Втората книга на Костурков, която излезе под знака на „Хермес“, е  „Добри момчета, лоши момичета” –  сборник с разкази, чиято тематика е особено актуална днес. По думите на самия автор тя е разказ за нашето време, негови истории, които дописват скромно голямата история, в която живеем. През 2010 г. излезе и   „Рефлексии. Книгите на Амалтея двадесет години по-късно“.

Една от най-успешните книги на Йордан Костурков е   „Тайният живот на великите английски писатели”. Тя  предизвика голям интерес  сред читателската аудитория. В нея авторът акцентира върху тайнственото, скриваното и пикантното. В живота на великите английски автори има документирани фактически „тайни”, които позволяват на читателите да ги видят в различна светлина.

Сега ИК „Хермес“ представя новия сборник на Костурков – „Тайният живот на великите американски писатели“.

 

За книгата:

                Това са разкази за любими американски писатели и книги – от О. Хенри и Скот Фицджералд до Карсън Маккълърс и Селинджър. От бащата на американския исторически роман, създателя на Нати Бъмпо и неговия приятел Чингачгук – Джеймс Фенимор Купър, до битниците на Ферлингети и малките хора на Сол Белоу; героите на Ъпдайк и ужасите на Стивън Кинг. Някои възприемат тези истории като скандални, пикантни и сензационни – истината е, че животът на великите писатели е една много, много тъжна приказка, като тези на Ханс Кристиан Андерсен. Разбира се, човечеството през вековете е имало и още, надяваме се, има нужда от романите, стиховете, пиесите и разказите на великите американски писатели. Но без дa познаваме драмите на творците, дали са ни достатъчни само текстовете им? Съдбата и житейските превратности на творците на великата традиция на литературата на САЩ са разказани с много обич, уважение и честност на базата на известни, популярни факти за живота им – но специално изследвани, прецизирани, документирани: те не ни представят други творци, непознати или дори неприятни. С разказите в „Тайният живот на великите американски писатели” ние се срещаме с хората, мъже и жени, мъченици на своите страсти и илюзии, на мечтите и паденията си.

Откъс:

* * *

Стивън Кинг – иконата на ужаса

Още преди десетина години един американски критик, автор на биография на Стивън Кинг, нарече писателя „американския Шекспир”. Критикът имаше предвид не толкова драматичните обрати в действието на романите на Кинг, а способността му да внушава страх и ужас с естетиката си, с което напомня за елизабетинските и якобинските драматурзи от Шекспировата епоха, заливащи сцената освен с поезия с много кръв и ужаси за огромна радост на публиката.

Самият Стивън Кинг, след над седемдесет издадени книги, не само романи (към 2011 година те са 49!), но и разкази, мемоари, публицистика, никога не е крил, че би искал да е ценен и за друго, а не единствено като „цар” на ужаса (игра на думи с името „кинг” – „цар, крал”). Той дори се опита на два пъти да провери дали ще има промяна на интереса към книгите му, ако ги публикува под друго име, но читателите посрещнаха със същия възторг Ричард Бакмън и Джон Суидън и дори заподозряха писателите Питър Стоб и Дийн Кунц, че са негово друго аз.

Влиятелните литературни кръгове в САЩ (Харълд Блум и др.) не са доволни, че освен най-престижната награда за разказ „О. Хенри” (за „Мъжът в черния костюм”), Кинг получи дори Националната награда за книга – през 2003 година, която по принцип се дава само за „сериозна” литература – тя беше присъдена на Стивън Кинг след наградите на Джон Ъпдайк, Артър Милър, Филип Рот и Тони Морисън.

Животът на Стивън Едуин Кинг всъщност е много скучен, още по-скучен на фона на динамиката на романите и разказите му.

Роден е на 21 септември 1947 година в град Портланд, щата Мейн – най-отдалечения североизточен американски щат, и с изключение на кратък престой в Колорадо, живее, учи се (в полукласическа гимназия) и работи само в Мейн. Семейството му е бедно, майка му – Нели Рут Пилсбъри Кинг, и баща му, моряк от търговския флот, Доналд Едуин Кинг, осиновяват първото си дете Дейвид, след което им се ражда втори син – Стивън. Три години след раждането му обаче баща му изчезва от дома си и Рут отглежда двете деца с помощта на родителите си Гай и Нели Пилсбъри, като е подпомагана и от трите си сестри. В детството на Стивън семейството му живее и в Индиана, и Кънектикът, където е баща му.

Литературните интереси на Стивън Кинг са нормални, със засилено влечение към автори на фантазии и научна фантастика. Нормално завършва и университетското си образование в Мейн със степен бакалавър. Този едър мъж от шотландско-ирландски произход, висок над метър и деветдесет, с тегло около деветдесет килограма, синеок, с гъста черна коса, с леко побеляла брада, която понякога си пуска, а понякога носи и мустаци, въпреки инцидента със спуканите тъпанчета в детството, е освободен като студент от военна повинност и така избягва Виетнамската война заради лошото си зрение (носи очила от дете) и високото кръвно.

Кинг се жени за писателката Табита Спрус, с която работят в университетската библиотека, на двадесет и четири годишна възраст, през януари 1971 година, веднага след завършване на университета. Имат три деца – Наоми Рейчъл, Джоузеф Хилстром (Джо Хил) и Оуен Филип, и трима внуци. Оуен и Джо са писатели, издадоха обещаващи дебютни книги. Наоми е пасторка в унитарианската църква, през 2000 година тя се ожени за приятелката си лесбийка, също унитариански пастор. В началото на семейния им живот с Табита Стивън Кинг работи в пералня, пише за мъжките списания, назначен е като гимназиален учител с годишна заплата шест хиляди и четиристотин долара, малко над 500 долара месечно, двамата живеят във фургон.

Това е типичният портрет на един беден, млад, образован бял американец – но оттук нататък Кинг ще постига „американската мечта” с толкова труд, че, както се шегува, единственото, което Табита иска да види, е той да забавя темпото и да оставя замалко своя „ПауърБук” на Апъл-Макинтош, с който е заменил автоматичната писалка „Уотърман”.

Кинг започва да пише още в училище, където свири и в рок група, а тринадесетгодишен изпраща разказ за публикация и получава отрицателен отговор.

Успява обаче да заинтригува издателите от „Дъбълдей” с първия си роман „Кери” и точно в Деня на майката те му дават съвсем скромен аванс от 2500 долара. Колкото и невероятно да изглежда днес, от първото издание на този негов шедьовър през 1974 година се продават скромните 13 000 бройки. Следва изданието с меки корици с невероятния хонорар от 400 000 долара от „Сигнит”, макар че по условията на договора Стивън Кинг получава само половината от сумата, другата половина е за „Дъбълдей”. Едната от сестрите на майка му, леля Емрин, прочита романа на майка му на смъртното й легло. Макар и да има вече собствена къща, Кинг няма кабинет и пише в помещение до гаража. По това време той преподава творческо писане в университета.

Трябва да се признае, че успехът на Кинг не се дължи само и единствено на качествата му на автор с необикновена и оригинална дарба – издателите, агентите, екранизациите изиграват огромна роля. Почти всичките му книги са филмирани от прочути режисьори като Брайън де Палма, Марк Лестър и Станли Кубрик, ролите се изпълняват от актьори като Сиси Спейсък, Джак Никълсън, Шели Дювал, Дрю Баримор, Морган Фриймън, Тим Робинс, Арнолд Шварценегер, Джеймс Каан, Антъни Хопкинс, Джон Кюзък, Самюъл Л. Джаксън, Джони Деп, Том Ханкс, като „Изкуплението „Шоушенк” даде да се разбере, че и амбициите, и талантът му имат по-мащабни измерения.

Като изключим епизода с алкохолната зависимост, която развива в ранните години на трудния си път в литературата (около 1975 година, по времето когато и майка му почива от рак на матката на 59 години – той признава по-късно, че чете прощалното си слово на гроба й пиян), както и зависимостта от наркотици, в живота на Кинг не се случва нищо особено значимо. Приятелите му помагат да се освободи от зависимостта, като изхвърлят бирата му, цигарите, кокаина, ксанакса, валиума, найкила, декстрометорфана, марихуаната. Поради липса на други сензации, медиите мащабно отразяват всеки битов инцидент, свързан с него или семейството му. Като например коментарите за първите богослужения на Наоми като пастор. Или за случая в книжарницата „Димокс” в градчето Алис Спрингс. На 15 август 2007 година Кинг вижда на рафта най-новата си книга „Историята на Лизи” и надписва шест или седем екземпляра. Бдителен клиент обаче решава, че това е някой маниак, който поврежда книгите, и веднага подава сигнал на управителката Дев Елис. Госпожа Елис изтичва до съседния супермаркет, разпознава Кинг, който си купува плодове и зеленчуци вътре, и специално му благодари. Един от екземплярите веднага е закупен, останалите са продадени на търг с благотворителна цел.

Като става дума за автографи, Кинг отказва да се подписва върху свои снимки. Смята, че трябва да го правят само филмовите звезди. Тъй като децата им отдавна водят самостоятелен живот, Стивън и Табита прекарват зимите си във Флорида, в Сарасота, на брега на Мексиканския залив, а останалото време са в Бангор и Сентър Ловъл в Мейн.

В края на деветдесетте години на ХХ век се случва произшествието, което също надълго и нашироко е обсъждано. Кинг върви пеш по шосето и е блъснат от нехаен водач, чието внимание е отвлечено от ротвайлера Булит, който вози в колата си – додж, модел 1985 година. Кинг получава сериозни увреждания на белия дроб, фрактури на крака и бедрената кост. Макар че той твърди, че се е движел срещу движението, заключението на шерифа е различно. Впоследствие четиридесет и три годишният шофьор, строителен работник инвалид, умира от свръхдоза болкоуспокояващи медикаменти на рождения ден на писателя. Кинг включва този епизод в своите книги, но, което е по-необичайно, закупува минибуса и го унищожава, за да не се превърне във фетиш за почитателите му.

Не е оправдано отношението на критиката към Кинг, най-малкото защото творчеството му илюстрира една приемственост с творби на Рей Бредбъри, Уилям Голдинг, Едгар Алън По, Дж. Р. Р. Толкин, Робърт Браунинг, Томас Харди, Дафне дю Мориер и тяхното влияние е несъмнено с темите и мотивите си. От своя страна, той също оказва силно влияние върху Дийн Кунц, върху Питър Строб, неговия съавтор, върху Харуки Мураками.

Почти всичките му романи (той е написал и над 200 разказа) са преиздадени за ценителите в специални луксозни издания с ограничен тираж и автограф от автора. Кинг гледа много сериозно на своето изкуство. „Отговорът на въпроса: „Защо пиша?”, е много прост – не съм създаден да върша нищо друго. Създаден съм да пиша истории и обичам да го правя. Затова и пиша. Не мога изобщо да си представя да върша нещо друго, както не мога да си представя да не върша това, с което се занимавам”. Определението му за талант е просто и екстравагантно: „Ако напишете нещо и някой ви изпрати чек, ако успеете да осребрите чека, а след това платите сметката за тока с парите, за мен вие имате талант”. А любимата му фраза (цитат от „Психо”) е: “Аз имам сърцето на малко момченце… и го държа в бурканче на бюрото си”. Фен е на „AC/DC” и на „Рамонес”, които пишат музика за негови филми.

„Иконата на американската литература на ужаса” позволява на студенти по кинематография да заснемат филми по разказите му за символичен хонорар от 1 долар. Той е голям любител на бейзбола, фен на бостънските „Ред Сокс”, издържа местния отбор на Бангор. Със съпругата му са се отдали на филантропия – учредили са стипендии за ученици и студенти, финансират спортни съоръжения.

На 8 ноември 2011 година излиза новата му книга „11/22/63“ (това е датата на убийството на президента Кенеди – 22 ноември 1963 година), отсега е планирал и издаването на новия, осми, том от „Тъмната кула“ – „Вятър през ключалката“. Така общият брой на издадените от него екземпляри ще надхвърли 350 милиона. По книгите му са заснети над 120 филма, нови 15 са завършени, завършват се или са в друг етап на реализация.

Сравняват автора на „Кери”, „Кристин”, „Куджо”, „То”, „Сияние”, „Мизъри”, „Мъртва зона”, „Подпалвачката” не само с Шекспир, но и с Балзак, Чарлс Дикенс, Антъни Тролъп за това, че пише за фундаменталните проблеми на епохата си, като превръща литературата на ужаса в оригинален художествен метод. Не бива да забравяме, че и някои от класиците от миналото първоначално са възприемани по-скоро като сензационни и лековати, в това число и самият Шекспир.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here