„Танци за влюбени“ от поредицата „Майстори на разказа“ на Издателство „Сиела“

Уилям Тревър е роден 1928 г. в Корк, сменил няколко твърде различни професии (учител по история, склуптор, рекламен агент), утвърждава се на писателското поприще през 60-те години на ХХ век. През 1954 г. се премества да живее в Англия. Написал е девет романа, пет сборника с рзкази, множество пиеси, есета и статии, носител е на най-престижните английски и ирландски литературни награди. Последно е награден 2011 г. с International IMPAC Dublin Literary Award. Утвърждава се като емблема на англоезичната кратка проза на ХХ век. Обикновено сравняват прозата му с „Дъблинчани” на Дж. Джойс и това не е просто колегиален комплимент или рекламен трик. Съчетание от тънка наблюдателност и финес, от англосаксонска сдържаност и ирландски усет за абсурдното, в разказите на Тревър се оглежда развитието на англоезичната кратка проза през XX век. Произведенията, включени в настоящата колекция, дават добра представа за Тревър като майстор на камерната – битова, семейна, психологическа – драма без външен драматизъм, в която ударението пада върху етичните конфликти в характерни затворени социални групи и вътре в самата личност, както и върху неспособността на хората да намерят общ език помежду си.

Из „ТАНЦИ ЗА ВЛЮБЕНИ”

В неделя или в понеделник – ако не успееше в неделя, което ставаше често, тъй като тогава беше много зает – каноникът О’Конъл идваше във фермата, за да отслужи литургия пред бащата на Брайди, който не можеше вече да се движи, понеже кракът му беше ампутиран вследствие на гангрена. Едно време те имаха конче и каруца, а и майката на Брайди беше още жива: на двете жени не им беше трудно да качат баща й в каруцата, за да отиде на църква. Но две години по-късно кончето окуця и накрая трябваше да го убият; не се мина много време след това и майка й умря. „Недей да се тревожиш – беше казал каноникът О’Конъл, защото знаеше колко е трудно да се придвижи баща й до църквата. – Аз ще намина през седмицата, Брайди.“

Всеки ден колата на млекаря идваше да вземе единствения гюм с мляко, а мистър Дрискол докарваше с камиона си стоки от бакалницата и отнасяше яйцата, които Брайди беше събрала през седмицата. Откакто през 1953 година каноникът О’Конъл беше направил предложението си, бащата на Брайди не бе излизал от фермата.

Освен на църква в неделя и веднъж седмично на танци в един отдалечен салон, Брайди ходеше на пазар един път в месеца – в петък рано следобед тръгваше за града с колелото си. Купуваше разни неща за себе си – плат за рокля, прежда за плетене, чорапи, вестник, а за баща си – романи с меки корици за Дивия запад. В магазините приказваше с някои от момичетата, с които беше ходила на училище, момичета, омъжили се за продавачи или за собственици на магазини или станали самите те продавачки. Повечето от тях имаха вече собствени семейства.

„Добре си ти на спокойствие сред хълмовете, не като нас завряна в една дупка“ – казваха те на Брайди. Повечето от тях изглеждаха уморени от бременности и от усилията да подредят и да се грижат за големите си семейства.

В петъчен ден, когато се връщаше с колелото към хълмовете, Брайди често си мислеше, че те искрено й завиждат за живота, който води, и се изненадваше от това. Ако не беше баща й, тя също би искала да работи в града, може би във фабриката за месни консерви или в някой магазин. В града имаше едно кино, което се наричаше „Електрик“, и магазин за риба и пържени картофи, където хората се събираха вечер и ядяха отвън на тротоара увитите във вестник пържени картофи. Вечер, когато седеше във фермата с баща си, тя често си мислеше за града, като си представяше осветените витрини със стоки и сладкарниците, отворени до късно, за да могат хората, които отиват в кино „Електрик“, да си купят шоколад или плодове. Но градът беше на осемнадесет километра – твърде далеч, за да отиде дотам с колелото и да се върне същата вечер след филма.

„Ужасно е за теб, моето момиче, да си обвързана с еднокрак човек“ – казваше баща й, искрено загрижен. Като се прибере куцешком от полето, където се оправяше както може, той ще въздъхне тежко и ще добави: „Да не беше умряла майка ти…“ – без да довърши изречението.

Ако не беше умряла, майка й щеше да се грижи за него и за няколкото декара земя, които баща й притежаваше; майка й щеше по някакъв начин да натоварва гюма с млякото върху колата на млекаря и да наглежда малкото кокошки и крави. „Ако не беше дъщерята да ми помага, да съм умрял досега“ – чуваше тя как баща й казва на каноника О’Конъл и как каноникът О’Конъл отговаря, че баща Ӝе наистина щастлив с нея.

„Тук съм щастлива, както щях да бъда щастлива на всяко друго място“ – отвръщаше тя, но баща й знаеше, че се преструва, и му ставаше тъжно, че тежките обстоятелства са объркали живота й.

Макар че баща й още я наричаше момиче, Брайди беше вече на тридесет и шест години. Тя бе висока и яка; когато човек докоснеше кожата на пръстите и на дланите й, усещаше, че е захабена и грапава. Като че ли работата, която бе минала през ръцете й, бе проникнала вътре в тях, а соковете на зеленчуците и цветът на пръстта бяха оцветили кожата й – от малка изкореняваше жилавите бурени, които избуяваха всяка пролет сред кръмното и захарното цвекло на баща й; от малка прибираше картофите през август и ръцете й всеки божи ден ровеха из пръстта и я преобръщаха. Кожата на лицето й беше загрубяла от вятъра и бе помургавяла от слънцето; вратът и носът й бяха мършави, около устните й се бяха появили ранни бръчки.

Но в събота вечер Брайди забравяше за жилавите бурени и за пръстта. Окуражавана от баща си, тя се качваше на колелото и отиваше на танци, всеки път облечена в различни рокли. „Не ти ли е приятно, моето момиче? – питаше я той, сякаш мислеше, че тя се лишава от удоволствието по собствено желание. – Защо да не се позабавляваш?“ Брайди му приготвяше чая и той се настаняваше до радиото или вземаше някой роман за Дивия запад. След известно време, докато тя все още танцуваше, той заравяше огъня и куцайки, се добираше до леглото си в стаята на горния етаж.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here