Навярно ще си кажете: „Офф, аман от тоя Тарантино“. А и навярно някои ще прескочат този текст, други пък ще погледнат с пренебрежение. Но мисля, че дойде моя ред в, който да разкажа в няколко изречения защо Куентин Тарантино е един от любимите ми филмови творци. Именно поради тази причина текстът ще е различен от всичко, което съм писал досега.

Акира Куросава го е казал ясно и категорично: „Не измисляй, а открий и пресътвори”. Какво означава това? Куросава е на мнение, че един филм не е задължително да е плод на оригинална идея. Според него за направата на творба е достатъчно да се вземат елементи от друга – сюжет, персонажи, изобщо някакъв архетип. След това дадения режисьор да интерпретира от своя гледна точка творбата. Това е една от отличителните черти на постмодернизма.
Куентин Тарантино е един от най-ярките представители на постмодернизма в киното. Всеки един негов филм е отдаване на почит към друг, т.е. при написването на сценарий и при режисирането на филм, използва създадена вече щампа (сюжет, персонаж). Той никога не е крил своята страст към криминалета, уестърните и азиатските кунг фу филми. Досега е режисирал осем филма. Във всеки един от тях е повлиян от посочените по – горе жанрове. В „Глутница кучета”, „Криминале”, „Джаки Браун” и „Разходка смърт” въздействието от криминалния жанр се усеща. В „Убий Бил” почитта на Тарантино към азиатските филми се забелязва, а в „Джанго без окови” и „Омразната осморка” влиянието от уестърна е доста голямо.

efesdfsdfsdfsdf

„Криминале” е филм, в който може се идентифицира основният подход на Тарантино за правене на филми (това е и филмът му, на който най-много се възхищавам). Това е вторият му филм като режисьор след „Глутница кучета”. Лентата е антология на криминалния жанр. Представлява четири взаимно свързани и преплитащи се истории, които не са единни във времово отношение – развиват се непоследователно. Всяка една история, малко или много, се преплита с друга. Например в една история даден персонаж играе централна роля, а в друга се появява само в един кадър и бива застрелян хладнокръвно.

9cb1988aed_9855598_o2

Лентата на Тарантино мога да разделя на седем части – пролог, две прелюдии, три епизода и един епилог.
Какви са часттите, според последователното им излагане във филма? В началната сцена, която е пролог, Пъмпкин (Тим Рот) и Хъни Бъни (Аманда Плъмър), ще се опитат да ограбят закусвалня. Първата прелюдия представя двамата наемни убийци Вин-сънт (Джон Траволта) и Джулиъс (Самюел Джаксън), които са тръгнали да извършат поредната поръчка. Това е въвеждаща част към епизода, в който същия Винсънт, е по-молен да изведе жената на шефа си – Миа (Ума Търман) на вечеря. В този епизод е известната сцена, в която Миа и Винсънт танцуват. Следващите две части във филма са свързани – на малко момче е разказана историята за часовник, който баща му, с цената на живота си, е опазил. Този кратък къс от лентата е прелюдия към историята за боксьора Бъч (Брус Уилис), който по сантиментални подбуди, е готов да жертва живота си, за да опази часовника си. Последният епизод е отново за Винсънт и Джулиъс, които трябва да се оправят от кашата, забъркана, „съвсем случайно”, от тях. След този епизод следва епилога отново в закусвалнята, отново с Винсънт и Джулиъс. Тук епилогът се смесва със пролога – двама гангстери се сблъскват с Пъмпкин и Хъни Бъни. Това е, с няколко изречения, е сюжетът. Т.е. „Криминале” започва с перипетии, после най-неочаквано ни се поднася финала, чак след него идва началото и всичко завършва с останалата част от перипетиите. Въпреки тази привидна бъркотия разказът е строен и разбираем. Така една неособено интересна фабула се организира в динамичен и впечатляващ сюжет.

Pulp-Fiction-pulp-fiction-13189220-1920-810

Как Тарантино режисира филма? Въпреки че са показани няколко истории, монтажът е последователен, т.е. не се прескача от история на история. Изчаква се дадена част да завърши и след това се преминава към друга. Прави впечатление, че Тарантино много рядко, да не кажа никога, използва общ план. Любимото разстояние на камерата от обектите, е крупният план, което ще рече, че детайлът е на първо място в стила на Тарантино. Младият тогава режисьор се стреми да поставя акцент върху лицата на пер-сонажите, с други думи – има склонност към психологизиране на съответен герой, дол-ният ракурс също е на „почит”. Камерата е застинала и не се движи. Режисьорът използ-ва дълги сцени, в които персонажите не спират да говорят – в сърцевината на филмите му е диалогът. На мнение съм, че филми като „Глутница кучета” и „Криминале” могат да бъдат поставени дори и на театрална сцена. Основната музикална тема от филма се е превърнала в легендарна – личат американски поп песни от 60 – те и 70 – те години.
Защо „Криминале” е един от любимите ми филми, а Тарантино е режисьор, който досега не ме е разочаровал? Харесвам неговата заигравка със жанровете. С изключение на последните му два филма – „Джанго без окови” и „Омразната осморка”, филмите му не са с ясно обособен жанр. Конкретно ”Криминале” е комбинация от криминален филм, film noir, както и комедия. Когато настъпи миш-машът от жанрове, то вече сме вкарани в зоната на пародията и това е една от отличителните черти на постмодернизма.

pulpfiction1

Искам да кажа че Тарантино се забавлява когато прави филми, заиграва се с жан-ровете. От зададена щампа тълкува по нов и оригинален начин примерен архетип. За пример мога да изведа частта, в която Винсънт извежда на среща жената на своя шеф – Миа. Създават се предпоставки за интимно привличане между двамата. Т.е. тук Тарантино ни представя един съвременен прочит на легендата за Тристан и Изолда, в която рицарят се влюбва в жената на господаря си.
Какво става в „Криминале”? Героите мъж и жена, които искат да ограбят закусвалня; служител, който извежда жената на шефа на вечеря (получават се предпоставки за любовен триъгълник); боксьор, който на всяка цена трябва да загуби мача си, но въпреки това печели. Това са клишета от класа, върху които Тарантино не се поколебава да изгради филма си. Това са доста изтъркани истории, които сме гледали много пъти в треторазредните филми. Може би той и братя Коен са едни от малкото способни от филм, наблъскан със стереотипни персонажи и клиширани сюжети, да сътворят филм-шедьовър. При тях в пълна сила важи правилото на Куросава – „Не измисляй, а открий и пресътвори”.

 

1027015432

Конкретно за Тарантино. Това, което обичам във филмите му (особено в „Криминале“) е диалогът. Персонажите на Тарантино говорят за темите от ежедневието – за живото в Европа, религията, разказват си вицове. Диалозите му са дълги, но въпреки това са изпълнени с такава виталност, че тривиалните разговори се превръщат в свежи и забавни.
Една от най-силните черти в режисурата му, заедно с диалога, е работата му актьо-рите. В който и да е негов филм, особено в „Криминале”, няма актьор, който да играе слабо. Тарантино успява да изстиска максималното от един актьор. В „Криминале” всеки един актьор е подбран внимателно за ролята Тарантино винаги е безпогрешен при избора на актьори. В този филм Джон Траволта, Самюел Джаксън и Ума Търман правят най-силните роли в кариерите си.

pulp_fiction_garden-hose

В „Криминале” няма главен персонаж, няма и положителен такъв. Основните герои са гангстери (Винсент и Джулиъс), обирджии (Пъмпкин и Хъни Бъни), съпруга на мафиот, която се чуди какво занимание да си намери (Миа Уолъс) и боксьор-скапаняк, който, освен да се бие, нищо друго не умее (Бъч). При изграждането им Тарантино доказва и уменията си като сценарист, тъй като наслагва у всеки един от тях уникална индивидуалност, която няма как да не събуди симпатия у зрителя. Малко рисковано е във филм да няма положителен характер, но той конструира филма си, така че тази липса да не се забелязва, като поставя героите в тривиални ситуации, с които може да се идентифицира всеки зрител– например как се хранят или как се возят в кола. Това за един зрител е интересно – да се проследи ежедневието на група хора, за които да убиеш човек и да откраднеш голяма сума пари е нещо нормално.

With her husband, "Revolutionary Road" director Sam Mendes, right, Kate Winslet poses with awards for best actress drama for “Revolutionary Road” and supporting actress for “The Reader” backstage at the 66th Annual Golden Globe Awards on Sunday, Jan. 11, 2009, in Beverly Hills, Calif. (AP Photo/Mark J. Terrill)

Така се стига и до друга специфика в „Криминале”, която е характерна изобщо за творчеството му – използването на насилие. Именно поради прекомерната употреба на насилие много хора избягват творбите му, защото прекалявал с насищането на червения цвят и следователно се превръща в болен мозък. Все пак насилието е част от този живот и той това изобразява във филмите си – прекомерната употреба на насилие в реалния живот и прекомерното влияние, което филмите с насилие упражняват върху хората. В съвременното кино един акт на насилие е толкова нормален, колкото нормална е една танцова сцена във филм. Веднага се сещам за едно диаметрично сравнение. В творчеството на австрийския режисьор Михаел Ханеке също централно място заема темата за насилието. Пример – „Видеото на Бени” и „Забавни игри”. При Ханеке обаче насилието буди единствено ужас, докато при Тарантино буди и ужас, и смях. Което автоматически превръща филмите на Ханеке в повод да се замислиш, докато при Тарантино филмите са единствено за забавление, тъй като насилието е показано по абсурден начин. Ето и тук идва и парадоксът – филмите на Тарантино, направени за забавление, отблъскват някои хора. Все пак главната цел на киното е да доставя удоволствие, а Тарантино хем се забавлява докато снима филми, хем забaвлява и зрители като мен.

изтеглен файл

Куентин Тарантино прекарва свободното си време в гледането на филми, много филми, следователно има знания за кино в огромен запас. „Криминале” е чудесен пример за филм, в който най-ясно проличава почерка на Тарантино и като режисьор, и като сценарист. Тази творба е истинска съкровищница за кинолюбителите като мен. Филм, който ще продължа да гледам безброй пъти, защото от тази творба, мога да науча повече за киното, отколкото от някой скучен теоретичен учебник.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

15 − = 13