Благодарение на ИК Колибри разгръщаме ново издание на „Трима в лодка (без да броим кучето)“ от блестящия хуморист Джером К. Джером!

Трима в лодка (без да броим кучето)“ (превод: Жечка Георгиева; 336 стр., цена: 18 лв.) излиза на бял свят през 1889 г. и вече 120 години, че и повече, тя се издава, преиздава и цитира в цял свят като образец на английския хумор. А всъщност първоначалният замисъл на Джером бил да напише хубав пътеводител за околностите на Лондон. Дори си бил намислил как ще го озаглави – „Повест за Темза“. „Нямах намерение да пиша смешна книга – признава авторът в своите мемоари. – Идеята ми беше да се съсредоточа върху природните красоти на реката и историческите забележителности по нейните брегове, като вмъкна тук-там по някоя забавна случка, за да не натежава текстът. На все не се получаваше. Забавното преобладаваше, то ми се удаваше с лекота. Аз обаче стиснах зъби и успях да изкопча от себе си десетина исторически пасажа и да ги вплета някак си в главите.“ Издателят обаче изхвърлил от текста всичко, което му се видяло „тежко“, и накарал автора да измисли ново заглавие. За много кратко време тиражът на книгата в Англия достига 200 000, в САЩ прехвърля цифрата един милион (макар че Джером не получава и пени от тези продажби, тъй като още не била приета Конвенцията за авторските права), а в Русия успехът е феноменален и само немското издание успява да изпревари като тираж руското.

Джером Клапка Джером е английски писател и драматург, най-популярен с хумористичните си романи и разкази. Роден е през 1859 г. в Уолсол, Централна Англия. През 1873 г. напуска училище, след което работи като железопътен чиновник, учител, актьор и журналист. Придобива известност с втората си книга „Празни мисли на един празен човек“ (1886). „Трима в лодка (без да броим кучето)“ днес може да се намери на всеки език, който разполага с писменост, и няма момент от появата й досега, в който да не е била налична на книжния пазар. От 1892 до 1895 г. Джером издава, заедно с Робърт Бар и Джордж Браун Бърджин, списанието „The Idler“, в което публикуват автори като Идън Филипотс, Марк Твен и Брет Харт.

Джером К. Джером – „Трима в лодка (без да броим кучето)“ 

Извадихме картите и се заехме да обсъждаме плановете.

Решихме да потеглим идната събота от Кингстън. Двамата с Харис щяхме да се явим там още сутринта и да откараме лодката нагоре по течението до Чъртси, където да се срещнем с Джордж. Той не можеше да се измъкне от Ситито преди ранния следобед (Джордж ходи да спи в една банка всеки ден от десет до четири, освен в събота, когато го събуждат и го изритват навън в два).

На открито ли да спим, или в странноприемници?

Двамата с Джордж искахме да спим в палатка. Казахме, че ще е толкоз диво и волно, така патриархално.

Позлатата от спомена за мъртвото слънце бавно чезне от сърцата на мразовитите, тъжовни облаци. Смълчани подобно на тъгуващи деца, птичата песен е секнала и само жалното проплакване на блатната патица и дрезгавият грак на водния дърдавец пробиват през почтителната смълчаност на водната пелена, където чезнещият ден изпуска последни придихания.

Откъм забулените гори на двата бряга припълзяват облаците сиви, призрачни армии на Нощта, прокуждат неохотния ариергард на светлината и преминават с безшумни невидими стъпки над вълнуващата се острица и въздишащата тръстика; а Нощта, на своя сумрачен трон, прибира черни криле над притуления свят и смълчано царува в химеричните си чертози, осветени от бледите звезди

А ние сме спрели малката си лодка в някое закътано заливче, палатката е опъната, скромната вечеря, която сме приготвили, е вече спомен. Тогава идва ред на големите лули, които са натъпкани и разпалени, а задушевните разговори се леят в музикална полутонност. В паузите между нашите приказки реката, плискаща се край лодката, подема странни древни притчи и споделя тайни, припява тихо старовремска детска песничка, която е пяла преди хиляди години и ще продължи да пее през идните хиляди години, преди гласът ѝ да одрезгавее от старост – песничка, която ние, обикнали променливия лик на реката, в чиято щедра гръд тъй често сме се гушили, мислим, че разбираме, макар да не бихме съумели да предадем с думи прости смисъла на дочутото.

Седим си ние досами брега, докато луната, и тя изпълнена с обич към реката, се привежда ниско да ѝ дари сестринска целувка и да я притисне в сребърна прегръдка, а ние я проследяваме с поглед как си тече, все така припяваща, все така нашепваща, напираща за среща с морето, нейния повелител – докато гласовете ни постепенно затихват в мълчание, лулите гаснат, а ние – обикновени, с нищо незабележителни млади мъже, започваме по един особен начин да се изпълваме с мисли, наполовина тъжни, наполовина сладостни. Вече не ни се разговаря. После се засмиваме, ставаме, изтръскваме пепелта от изгасналите лули, пожелаваме си лека нощ и унесени от приплискващите вълни и шумолящите дървета, заспиваме под прекрасните, застинали звезди и сънуваме, че светът отново е млад – млад и прекрасен, какъвто е бил, преди столетия на грижи и тревоги да набраздят красивото лице на земята, преди греховете и безумствата на нейните чеда да съсипят любещото ѝ сърце – хубаво, каквото е било в онези отминали дни, когато като същинска майка-първескиня е кърмела рожбите от щедрата си гръд, преди хитростите на гримираната цивилизация да ни подмамят далеч от нежните ѝ ръце, а отровният присмех на лицемерието да ни накара да се срамуваме от простия живот, който сме водели с нея, и от обикновения, но величествен дом, където човечеството се е зародило преди много хиляди години.

– Ами ако вали? – попита Харис.

Харис не е подвластен на вдъхновение. Не го търси за поезия – никакви дръзновени стремления към недостижимото. Харис никога не плаче, „без сам да знае защо“, по думите на поета. Ако очите на Харис се изпълнят със сълзи, можете да не се съмнявате, че е хапнал суров лук или си е подлютил пържолата.

Ако двамата с Харис стоите край морския бряг и вие кажете:

– О, чуй! Нали долавяш песента на русалките дълбоко под вълнуващите се води? Или са духове тъжовни, напяващи реквиеми над бледи удавници, обвити с водорасли? Харис ще ви улови под ръка и ще рече:

– Знам какво ти е, мой човек, настинал си. Идвай с мен. Тук зад ъгъла има едно местенце, където ще получиш най-доброто шотландско уиски, което съществува. Ще те оправи за нула време.

Харис винаги познава местенце току зад ъгъла, където да ви сервират нещо неповторимо в областта на напитките. Убеден съм, че ако попаднете на Харис горе в Рая (при положение че такова нещо изобщо е възможно), той незабавно ще ви приветства с:

– Радвам се, че намина, мой човек. Открих едно местенце тук зад ъгъла с наистина първокласна амброзия.

В настоящия случай обаче, що се отнася до спането в палатка, неговият практичен поглед към нещата беше напълно уместен. Да спиш на открито в дъждовно време, не е приятно.

Настава вечер. Мокър сте до кости, на дъното на лодката се плиска една педя вода, всичко се е навлажнило. Намирате място на брега, което е по-малко подгизнало от останалите, привързвате лодката, измъквате палатката и се заемате да я опъвате.

Тя е пропита от вода и е натежала, плющи около вас, стоварва се върху ви, обвива се около главата ви и ви влудява. През всичкото това време дъждът се лее ли, лее. Достатъчно е трудно да опънеш палатка в сухо време. Когато е дъждовно обаче, задачата е херкулесова. Имате чувството, че вместо да ви помага, другият до вас се прави на идиот. Тъкмо когато успеете да закрепите така хубаво вашия край, онзи дръпва рязко въжето откъм неговия и всичко отива на вятъра.

– Ей! Какви ги вършиш! – провиквате се вие.

– Ти какви ги вършиш! – отвръща той.

– Отпусни малко! – Стига си теглил, съвсем оплеска нещата, магаре глупаво! – крещите вие.

– Нищо подобно! Не дърпай в оня край!

– Казвам ти, че изобщо не си наясно! – изревавате и ви се иска да го докопате, при което рязко теглите вашето въже и измъквате всичките му колчета.

– Ама че скапан идиот! – чувате мърморенето му под мустак, последвано от яростно дръпване, и цялата ваша страна се сгромолясва.

Оставяте на земята дървения чук и тръгвате да заобикаляте палатката, за да му изкажете мнението си за всичко ставащо, като в същото време и той тръгва в обход в същата посока, за да ви разясни своите възгледи. Така се въртите в кръг и се ругаете сочно, докато палатката се сгромоляса на купчина, а вие се гледате един друг над отломките и възмутено изричате едновременно:

– Нà сега, видя ли! Какво ти казах!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here