Излезе „Три дни” – нов завладяващ роман от един от най-продаваните скандинавски трилърови автори в света – Андерс Руслунд!

На български излезе „Три дни” – новият роман на шведския феномен Андерс Руслунд, който книга след книга завладява все повече и повече фенове на скандинавските трилъри по света.

Лятото не е време за отпуска за инспектор Еверт Гренс в неспирната му борба срещу престъпността. Стокхолм е град, в който умират твърде много хора, и спокойствието вече изглежда като далечен спомен. А спомените работят по странен начин. Спомени отпреди седемнайсет години за най-ужасното местопрестъпление, което е посещавал – апартамент, в който цяло едно семейство е срещнало ужасна участ.

Някои са измъчвани от спомените, които имат, други – от спомените, които не могат да възстановят. Като единствената оцеляла от бруталното убийство, едно малко, ужасено момиче, което Гренс е изнесъл на ръце. Години по-късно тя има нова самоличност, нов живот, далеч от своето петгодишно аз. И сякаш всичко е забравено. Но защо тогава някой е проникнал в апартамента, в който всичко се е случило, с взлом, при това без да вземе нищо? Дали е търсел нещо, останало скрито в онази далечна ужасяваща нощ? Това може да е ключ към разплитането на мистерията… а може да означава нова опасност за вече порасналата свидетелка.

И какво общо има неразкритата трагедия със злокобен повелител на сенките, който се опитва да продаде голямо количество от най-мощната картечница, създавана някога? На бившия полицейски информатор Пийт Хофман се налага да си зададе този въпрос, когато престъпните групировки в Швеция погват него и семейството му, а пътят му се преплита с някогашния му враг – сега неохотен съюзник – Еверт Гренс.

Трима герои. Три дни. Три версии на миналото, които протягат окървавените си нокти към настоящето.

Разследващият журналист Руслунд пише първите си два трилъра – „3 секунди” и „3 минути” – в тандем с бившия затворник Бьорг Хелстрьом. Романите им са преведени на над 17 езика и имат адаптация за екран. Двамата обединяват детайлните си лични познания за криминалния подземен свят и запознават читателите по цял свят с несравнимия инспектор Еверт Гренс и полицейския информатор Пийт Хофман. Макар без участието на Хелстрьом, „Три дни” продължава историята на любимите герои, но може да се чете и като самостоятелен роман.

Номинирана за престижните награди на Storytel за най-добър съспенс през 2019 г. и за шведски роман на годината за 2020 г., „Три дни” е първата самостоятелна книга на Андерс Руслунд, чиито трилъри са четени от милиони по цял свят и са донесли на автора си редица отличия.

Истински шедьовър в жанра. Брутален, интелигентен, приковаващ. Остави ме без дъх.

Лиза Марклунд, автор на „Червения вълк”

Из „Три дни”

Андрес Руслунд

НА ПЕТ ГОДИНИ СЪМ.

Почти точно.

Знам това. Пет години, няколко дни и няколко нощи.

Като че ли ей сега седях пред кухненската маса с мама от едната страна и татко от другата и Елиът и Юлия срещу мен и духнах петте свещички наведнъж. Бяха в средата на тортата, червени, може би и с малко синьо, но и да е имало синьо, значи е било най-долу – само ако се вгледаш внимателно.

Няколко дни и няколко нощи.

Прокашлям се, имам такъв навик, и се усмихвам щастливо, както често правя, когато пея. Толкова обичам тази песен. „Да живее.“ Ако пея високо, гласът ми отеква в стените и тавана и веднага се връща в ръцете ми, мога да го уловя и да го прегърна.

Да, да живее. Да, да живее.

Докато пея, не чувам телевизора. Дават детски. Гледах детски почти цял ден. Също като вчера. И онзиден. Преди не ми даваха. Сега ми дават.

Ставам, трудно е да седя на пода, когато краката ми искат да се движат, а те често го правят. Изхвърчам от всекидневната, която е голяма и където трябва да съм внимателна, диванът е почти нов, а масата е стъклена и не трябва да я пипам, иначе остават следи с формата на пръстите ми.

Подскачам през целия път до стаята на Елиът, той седи на големия си работен стол и се преструва, че чете, но виждам, че просто е отворил книгата пред себе си. Но Елиът може да чете, знам това, все пак е във втори клас. През последните дни е станал по-мил. Сигурно защото имах рожден ден. Вече не съм на четири, голяма съм. Сега дори не ме избутва настрани от автомобилната писта, която обикновено слага върху шкафа, високо, за да не мога да я стигна. И ме оставя да спечеля два пъти със синята кола, която има жълта ивица на покрива. Никога преди не го е правил.

Винаги скачам само на един крак. Ляв, десен. Ако използвам и двата, трябва да се върна и да пробвам отново. Сама си го измислих.

В стаята на Юлия има къща за кукли. Стара. Не бива да я пипам. Ако го направя, Юлия веднага отива в стаята ми и пипа моята къща, разтърсва я здраво. Но кака ми спи. По корем, с извърнато лице. Не вижда как няколко от дребните мебели, които по принцип стоят на най-горния етаж, се озовават на най-долния.

Сега не мога да скачам. Ще ме чуе. Трябва да се измъкна навън. Ако Юлия се събуди и ме види с къщата за кукли, ще се развика и може би ще ме удари леко по ръката.

Мама седи на стол в кухнята и се смее. Не с глас, но на устните ѝ изглежда, че има усмивка, докато гледа подскачащата си петгодишна дъщеря. Отдавна е в добро настроение, това е хубаво. Когато мама се смее, няма проблеми, ако по брадичката ти и по пода потече малко ябълков сок, докато пиеш от дългата картонена кутия, или ако сипеш кафява захар и брашно на масата и си омесиш нещо. Хващам се за ръба на масата и се издърпвам нагоре, сядам в скута на мама. Лесно е да говоря с нея, когато мога да допра ухо до корема и гърдите ѝ и да слушам гласа, който се появява вътре и чак после излиза навън.

След като съм поседяла при мама, обикновено отивам на подскоци в антрето, където стои скърцащият плетен стол, върху който пък седи татко. Често седи там и чете много вестници. Може би при обувките, якетата и вазата с чадърите е по-тихо. Заслушвам се. Да, така е, по-тихо е. И столът е голям, почти като фотьойл, мога да седна до татко. Мисля, че той иска да седя по такъв начин, че да може да движи ръцете си и да прелиства страници, които шумолят и са големи.

Елиът и Юлия, мама и татко. Обичам ги повече отпреди. Мога да говоря колкото си искам. А те слушат.

Хубаво е да навършиш пет години.

А след това да навършиш и няколко дни и нощи.

Отново запявам. Дадаживее. Дадаживее. Пея високо, високо, и не ми трябва да чувам, че се звъни на вратата. И че се звъни още веднъж. Но после преставам да пея и все пак го чувам, скачам от стола на татко и се затичвам с най-бързите си крачки. Ако застана на пръсти и скоча право нагоре, мога да стигна до врътката, която трябва да се завърти, за да се отвори вратата.

Мама ме научи. Че човек трябва да заключва след себе си. Че врътката от лъскав метал винаги трябва да изглежда като усмивка, а не като нос.

Именно нея опитвам да завъртя сега.

КРАСИВА ВРАТА.

Здрава, тъмно дърво, от началото на двайсети век. Отлично се връзва със слабия звън, който внимателно отеква между витите стълби, които са може би прекалено стръмни, белия таван, който виси срамежливо високо горе, и флоралните тапети, чиито цветя с всеки следващ етаж изглеждат все по-живи. Еверт Гренс стои пред апартамент в сграда в центъра на Стокхолм и натиска звънеца за трети път.

– Има някого вътре. Чувам го по цял ден. През пода във всекидневната, в антрето, дори и през пода на тоалетната. Имаш ли представа колко много шум се пренася през етажите и изобщо не отслабва?

Раздразнен, тънък глас се приближава бавно зад гърба му. Гренс не се обръща, не отговаря, звъни за четвърти път.

– Някой пее – някое от децата, сигурен съм, имат три. И телевизор, страшно бучи и не е спирал да работи от поне две денонощия. Не само през деня, ами и през нощта. Аз се обадих, в полицията имам предвид, живея на горния етаж.

Комисарят се обръща към човека зад себе си. Мъж, на около четиресет, със скръстени ръце. Не му се нрави, без да има представа защо, просто така го чувства. Прилича на някого, който има навик да долепя ухо до вратите на хората и да слухти в тъмното.

– Да живее.

– А?

– Песента, детето. Да, да живее. Чувам го как пее.

Съсед, явно този, е сигнализирал за странни звуци.

След което подал нов сигнал, когато странните звуци се превърнали в странна миризма.

– Ще те помоля да се върнеш в апартамента си.

– Ама аз бях този, който…

– Да, и добре си направил. Но сега искам да се качиш у вас. Аз ще се погрижа.

Гренс изчаква да остане сам, преди да натисне звънеца за последно, този път малко по-продължително. Никой не отваря и той се навежда, за да надникне през отвора за пощата, но не стига дотам. Някой от другата страна на вратата опитва да завърти бравата. Не успява, опитва отново, тропа леко по паркета.

– Полиция.

Трополенето звучи все едно някой подскача.

– Полиция. Отвори вратата.

Ключалката с мъка се завърта. Дръжката помръдва.

Еверт Гренс не обича да носи оръжие. Днес обаче носи пистолет, вади го от раменния кобур и отстъпва половин крачка назад.

Косата ѝ е много дълга. Светла. Няма си понятие от деца, но предполага, че е на четири, най-много пет.

– Здрасти.

Носи червена рокля, по която има големи лекета.

Тя се усмихва, лицето ѝ е още по-измърляно, вероятно с храна.

– Здрасти. Мама или татко вкъщи ли са?

Тя кима.

– Добре. Можеш ли да ги повикаш?

– Не.

– Не?

– Не могат да вървят.

Странно.

Миризмата, натрапчивата, остра миризма, която му е толкова добре позната, която усещаше леко още на стълбите и която го връхлетя директно, когато детето с мърлявото лице отвори вратата – как така тази миризма прониква в съзнанието му едва когато прави няколко крачки вътре в антрето и застава пред мъж, облегнат на стол между рафта за шапки и шкафа за обувки.

– Ето. Това е татко.

Голяма дупка в дясната част на челото. Куршумът е изстрелян фронтално, от близко разстояние. Вероятно револвер и муниции с мек връх, наполовина от олово и наполовина от титан.

– Казах ти.

Втората дупка е малко по-малка, от кос ъгъл, под лявото слепоочие.

– Не могат да вървят.

Еверт Гренс не успява да реагира, вижда как тя скача до баща си, отмества вдървените му, неохотни ръце, така че да не ѝ пречат, и се настанява в пролуката между дясното му бедро и подлакътника на стола.

– Ела.

– Ще говоря с татко.

– Ела при мен.

Гренс никога преди не е държал толкова голямо дете. Хваща я внимателно за раменете и я вдига. По-тежка е, отколкото си представяше.

– Има ли други вкъщи?

– Други?

– Освен теб и татко ти?

– Всички са тук.

Майката седи на стол в кухнята. Замижала е и сякаш се усмихва, лицето ѝ е сковано, устните – застинали. Две дупки от куршум, като при бащата – в челото и в слепоочието. По масата, пода и дрехите ѝ има захар и брашно. Подът лепне и опитва да задържи подметките, които стъпват по него. Гренс гледа най-вече към тортата. Върху голямата кухненска маса, още недокосната, с пет изгаснали свещи, покрита със слой зелен марципан.

– Моя е. Тортата.

– Хубава е.

– Сама духнах свещичките.

Братът и сестрата са точно там, където казва момичето. В стаите си. Сестрата лежи на леглото, входният отвор на раната е в тила, братът седи на стола си, входният отвор е отгоре, в темето.

Проклет шум. Телевизор, с усилен звук. Детска програма.

Еверт Гренс го изключва.

Притихналата всекидневна сякаш става по-празна.

Освобождава се твърде много място за най-ужасната миризма, която е усещал.

Сяда на черния кожен диван, толкова лъскав, колкото е и дълъг. Оставя момичето на един от фотьойлите. Гледа я дълго. Тя не изглежда изплашена, тананика си тихо.

– Хубаво пееш.

– Дадаживее.

– Прекрасно. Имала си рожден ден?

– Да.

– На пет ли си? Като свещите на тортата?

– И няколко дни.

– Няколко дни?

– И няколко нощи.

Еверт Гренс се оглежда, мъчи се да диша бавно и равномерно.

Няколко дни и няколко нощи.

Толкова време малкото момиче е живяло с миризмата.

15 коментари

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

91 − = 89