Новата книга на Андрея Илиев, „Три истории от Третото българско царство”, дава нов поглед върху темата за криминалния свят в България преди Втората световна война.

Нова книга от Андрея Илиев („Разбойниците”, „Последните войводи”) излезе по книжарниците – „Три истории от Третото българско царство”, за да изследва детайлно темата за криминалния свят в България преди Втората световна война. С богат набор от документи, свидетелства от съвременници и публикации от пресата, придружени със снимков материал, книгата е впечатляващ архив за историята на Третото българско царство.

След впечатяващото изследване „Последните войводи”, в което Илиев разглежда всичко, което знаем за животите на двама войводи на разбойнически чети от 1924-1925 година, оказали голямо влияние на обществото в своите региони, той продължава въпроса с книгата „Разбойниците”. В нея темата се задълбочава и се разгръща до дейността на две работнически чети от края на XIX и началото на XX век. Сега Андрея Илиев насочва изследователската призма към друга тема, също толкова скрита под напластени с времето митове – криминалният свят в България от времето преди Втората световна война.

Кой е най-отвличаният чужденец в България и как се стига до това? Каква роля в случая има Стамболов? Каква е съдбата на първата полицейска банда в България и кой е фаталният обир, който преобръща всичко? Какво знаем за Дочо Узунов – разбойникът с вълча природа? От двата му ареста, през четирите му чети, чак до един съдбовен ден през 1932 г., когато следите му се губят и от него не остава ни вест, ни кост. На тези и на редица други въпроси търси отговор Андрея Илиев, а историческите реалности са разказани в леко, увлекателно повествование, което на моменти се чете като роман.

„Три истории от Третото българско царство” е ценно изследване на един период, за който има богат архив от сведения, но малко исторически трудове, което увлича и забавлява в еднаква степен. Андрея Илиев преплита сложни международни игри, административни възли, влакови обири и колоритни личности от началото на века, за да изгради неповторим портрет на българското общество преди Втората световна война.

Из „Три истории от Третото българско царство

Андрея Илиев 

МОРИЦ БИНДЕР – НАЙ-ОТВЛИЧАНИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ В БЪЛГАРИЯ

Освобождението заварва в българските земи само две жп линии: Русе – Варна и Саранбей (дн. Септември) – Мустафа паша (дн. Свиленград). Втората има едно отклонение при Търново Сеймен (дн. Симеоновград) за Ямбол. И двете се експлоатират от фирма на известния барон Хирш. Неразвитата жп мрежа се оказва голяма пречка за развитието на икономиката. Ако софиянец иска да отиде до Варна, първо е трябвало да пътува пет дена с файтон до Русе. Значително по-облагодетелствани са желаещите да посетят Бургас: пътуването с файтон до Саранбей е в рамките на ден, след това продължават с влак до Търново Сеймен. Там се прехвърлят на друга композиция за Ямбол. После – отново файтон…

Н. Данчов: Малко локомотивче (сега ми се струва, че двама души биха могли да си подадат ръка над него), малко, но хубаво и пъргаво, малки колела, високо коминче и никакви части и лостове отвън. Вагоните – и те нисички, малки и симпатични (няма коридор между купетата; всяко купе – отделна кутийка, в която се влиза направо отвън; влезеш ли, трябва да седнеш на една от двете скамейки – няма място за стоене прав).

Купетата се заключват отвън и на всяка гара кондукторът – в спретната униформа, обикновено човек от балканските страни, който задължително знае български и френски, обявява пред вагона името на гарата, колко време е престоят и отваря купетата, за да се разтъпчат пътниците. Не се бърза – все пак тук е Ориент и времето стига за всичко. Още повече че на няколко ключови гари локомотивът се откача от композицията и отива до огромен кран, където попълва запасите си от вода. Огнярят пък тропа по покривите на вагоните и оправя едно дълго въже, от което към всяко купе виси отклонение – ако на пътник му прилошее или му се появи някаква неотложна нужда, той го дръпва и в машината свирката изсвирва. Събирането на пътниците става с три позвънявания на гаровия звънец, като няма никаква опасност завеян гражданин да изпусне влака, дори ако не го чуе – кондукторът проверява стриктно дали всички са за- ели местата си и едва тогава влакчето поема към следващата гара.

Вагоните са три класи. През 1888 г. цените за пътуване са следните: за I класа – 14 стотинки на километър, за II – 11 стотинки, и за III – 6 стотинки. Обикновено вагоните за първите две класи пътували празни, за сметка на това третата пращяла от пътници. Но никога пък не била над нормата – според правилника щом се напълнят купетата ѝ, пътниците се прехвърлят в по-луксозните класи на цената на заявената от тях трета. Но това става рядко – обикновено по време на празници.

Гарите – и големи, и малки – са строени по един тертип, всички си приличат: начупен покрив, широка стряха, приветлива оранжева боя. Имат задължително градинка отпред, бюфет с маси отвън, саксии с цветя по прозорците и фенери в шпалир покрай линията.

И въпреки това всяка гара притежава нещо, което я отличава от другите, и редовните пътници знаят тези отлики много добре. На една от станциите се продават пресни банички – пръстите си да оближеш; на следващата момче на подвижен мангал предлага парещи кебапчета; третата е известна с пържената си риба…

А има и една с особена слава – прочута е с красива жена.

Н. Данчов: При всеки влак, делник и празник, зиме и лете, тя бе неотменно горе на прозореца на станцията, очакваща влака и очаквана от него. Тя беше арменка, жена на началника на станцията, също арменец. Хубава млада жена, истинска ориенталска хубост: сключени вежди, дълбоки тъмни очи, черна като смола коса, нежен овал на лицето, бенка. И безбрежната тъга на източната жена – затворница.

Гарата, която ни интересува, по това време не е известна с подобна романтика. Белово е последна по линията и злите езици твърдят, че барон Хирш не би хвърлил и една лира там, ако не са околните вековни гори. Той създава свое предприятие за добив на дървесина за нуждите на железопътното строителство и около него и гарата скоро се заформят складове, хотели, търговски обекти… От ранна пролет до късна есен тук се струпват наемни работници от Княжеството, Източна Румелия и съседните им гранични райони на Османската империя.

Както се случва винаги, заедно с добрите неща, ръка за ръка, пристигат и неприятностите. Буйните парични потоци в съчетание с близостта на труднодостъпни планински райони привличат авантюристи и хора на пушката и ятагана от близо и далече. Заедно с разрастването си като важен транспортен и дърводобивен център от балканско значение Белово скоро се превръща и в язва за Източна Румелия заради струпването в околностите му на разбойнически чети от различен калибър.

Те обикновено се сформират за няколко удара и след тях се разпръсват или минават границата. Както ще се разбере с течение на времето, това са основно турци от Родопите и гърци и българи от Македония, които намират солидна подкрепа сред сезонните работници в многобройните дърводобивни и дървопреработвателни фирми, и пастирите куцовласи, излизащи със стадата си по високите части на планината. „Бизнесът“ функционира основно в две насоки: пътни грабежи и отвличане на хора срещу откуп.

За превръщането на Беловско в жертва на разбойничеството сериозен принос има и слабата власт в Източна Румелия. Командването на Източнорумелийската милиция и жандармерия се състои изключително от чужденци, поставени там от Великите сили и Портата по две причини: или с надеждата, че ще оказват някакво влияние на процесите в автономията, или просто да отърват собствените си администрации от некадърници. Двайсет и двамата в централното ръководство са представители на 12 нации, от които само един (подпоручик Цариградски) е българин, а на трима от тях (поручик Майнаров, поручик Канели и подпоручик Луков) историците все още не могат да установят народността. Първият главнокомандващ на милицията е гъркът генерал Виталис, който е запомнен с три неща: любовта си към ордените, тоталното си невежество и заканата да отнеме от българите пушките, оставени от руснаците.

Той е толкова далече от материята, за която отговаря, че едва не предизвиква сам смъртта си.

Самата случка той обясни така: посегнал да вземе пушката на часовоя, за да види, просто от любопитство, каква система е тя; часовоят твърде грубо му извикал „Назад!“ и взел „на руку“. Караулният началник, който случайно излезнал, спасил генерала, като му обяснил по турски, че часовоят може да даде пушката си само на разводящия и на руския цар, ако го познава лично.

Началникът на жандармерията е генерал Бортвик – англичанин от главата до петите и дъното на душата си. В общи линии изпълнява задълженията си като хоби; инак набляга на по-приятни неща: Почтеният англичанин, ако не рисуваше някоя картичка за балдъзата на руския консул, за която и се ожени впоследствие, ще поръча кафе и след като го изпие, ще чака да се наберат мухи в чашата, да ги похлупи с дясната ръка и самодоволно да извика: „О, ест!“.3

Началникът на щаба на жандармерията полковник Тустен дьо Мануар е изключително приятен като човек, но управлението на подчинените му чрез преводач му тежи и тъй като определено го и отегчава, търси си какви ли не странични занимания. Е, не толкова екзотични, колкото тези на началника му…

Заместилият Виталис след три месеца генерал Щрекер е германец, служил дълго време в османската армия. Поема поста, обзет от съмнения и питайки се относно жандармерията: „Колко ли ще живей – Господ знае. Един турски началник, руски инструктори и български дух, как ще се съгласува всичко това?“.

Наистина е трудно – ако щете, дори само заради езиковата бариера. Цялото това вавилонско стълпотворение така и не научава български език, а за работен използва френския, който не всички владеят добре. В същото време командите и цялото обучение, както и езикът на напечатаните инструкции, са руски. И ако все пак съставът на около четирихилядната милиция е що-годе обучен добре, това се дължи основно на 62-ма подпоручици от първия випуск на военното училище в София и на руските инструктори.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

52 − = 43