ИК БАРД представя „Шпионката“ от Даниел Стийл

По време на Втората световна война млада британска аристократка е принудена да води опасен двоен живот в служба на родината си.

През 1939-а Европа започва да се гърчи в пламъците на световния конфликт. Цяла Великобритания е мобилизирана под тътена на бомбардировките. Алекс напуска родния Хемпшир, за да предложи услугите си на Доброволческата сестринска служба в Лондон. Красивата й външност става причина да привлече вниманието на млад военен пилот, а заради съвършенството, с което говори и пише на немски и френски, я забелязват и от Военното разузнаване.

В новия си роман блестящата Даниел Стийл проследява невероятните приключения на Алекс Уикъм през Втората световна война, а по-късно и живота й из екзотични, а понякога и страховити места като Индия, Пакистан, Мароко, Хонконг и Москва, та чак до Вашингтон. Алекс постоянно живее на ръба и носи тайна, която няма право да разкрие пред никого.

ОТКЪС

Когато по-късно мислеше за ония дни, лятото на 1939-а беше последното „нормално“ в спомените на Александра Уикъм. Тогава бяха изминали пет години от дебюта ѝ в Лондон на осемнайсетата ѝ година – събитие, което родителите ѝ бяха очаквали с вълнение и надежда още откакто беше малко момиченце. Тя също нямаше търпение и го мислеше за най-вълнуващото нещо в живота си, най-важния момент, в който щеше да бъде представена пред двора заедно с другите момичета от аристократични семейства. Това бе официалното ѝ въвеждане в обществото и от 1780-а, когато крал Джордж III беше организирал първия бал на кралица Шарлът, за да почете с­ъпругата си, целта на „въвеждането“ и представянето беше да предостави на младите дами възможността да попаднат в полезрението на бъдещите си съпрузи. После, след относително кратък период, се предполагаше да дойде и бракът. Макар модерните родители през трийсетте да не гледаха толкова сериозно на тази възможност, надеждите за благоприятен развой не се бяха променили.

Алекс бе представена пред двора на крал Джордж V и кралица Мери на бала на кралица Шарлът, на който се появи във великолепна бяла рокля от дантела и сатен, която майка ѝ беше поръчала на Жан Пату в Париж. Висока и деликатна блондинка, девойката беше зашеметяваща красавица и не ѝ липсваха ухажори. По-големите ѝ братя Уилям и Джефри безмилостно я подкачаха за дебюта ѝ и за последващия провал да си намери съпруг. Присъствието по приеми, балове и всякакви събития се оказа огромно предизвикателство за Алекс, която още от най-ранно детство беше луда по конете, също както и останалите от семейството ѝ. Братята ѝ я подиграваха, че е мъжкарана, а за нея това беше въпрос на оцеляване. Носенето на елегантни рокли всяка вечер и на подходящо облекло на всеки официален обяд в Лондон се оказа уморително и понякога ѝ струваше големи усилия.

Успя да си намери много приятелки сред другите дебютантки, повечето от които бързо се сгодиха и скоро след това се омъжиха. Алекс не можеше да си представи да бъде семейна едва на осемнайсет. Искаше да учи в университет – нещо, което баща ѝ намираше за ненужно, а майка ѝ смяташе за неуместно. Четеше много и учеше история. Цял рояк прилежни гувернантки ѝ бяха вдъхнали жажда за знание и любов към литературата, освен това бяха допълнили уменията ѝ с рисуване на акварели и с бродерия на сложни мотиви и гоблени. Дарбата ѝ за езици ѝ помогна да научи френски, немски и италиански почти до съвършенство. Говореше френски и немски с лекотата, с която се изразяваше на английски, макар никой да не намираше това ѝ умение за забележително. Италианският ѝ също бе почти толкова добър. Обичаше да чете на френски и немски. Освен това беше грациозна в танците, което я превръщаше в желана партньорка на баловете, които посещаваше със семейството си.

Но освен кадрилите, които танцуваше с лекота, любовта ѝ към литературата и дарбата ѝ да учи езици, имаше и още нещо. Мъжете, с които се запознаваше, я наричаха „храбра“. Не се боеше да изразява мнението си на глас и имаше фино чувство за хумор. По тази причина се вписваше чудесно в мъжката компания на братята си, но малцина от младежите можеха да си я представят като съпруга въпреки красотата ѝ. А онези, които се осмеляваха да приемат предизвикателството, Алекс намираше за фатално отегчителни. Нямаше никакво желание да се затвори в Хемпшир, където се намираше имението на родителите ѝ, и да бродира до камината през нощта като майка си, или пък да отгледа рояк невъзможни като братята си навремето деца. По-късно може би, но не и на осемнайсет.

Петте години след лондонския дебют през 1934-а преминаха бързо. Алекс често пътуваше с родителите си в чужбина, яздеше по време на лов у дома или на местата, където я канеха, посещаваше приятелките си, които се бяха омъжили и дори вече имаха по няколко деца, помагаше на баща си в имението. Проявяваше по-голям интерес към земята в сравнение с братята си – и двамата бяха заминали за Лондон. Уилям, по-големият, водеше живот на джентълмен и изпитваше страст към самолетите. Джефри работеше в банка, всяка нощ посещаваше приеми и си беше спечелил репутацията на разбивач на дамски сърца. Братята ѝ също не бързаха да се женят.

Джефри беше на двайсет и пет, а Уилям – на двайсет и седем и използваше всяка възможност, за да участва във въздушни състезания в Англия и Франция. Беше изкусен пилот. Според Алекс братята ѝ се забавляваха далеч повече от нея. Тя се чувстваше като пленница на обществените норми, на онова, което се смяташе за прилично за една жена. Беше най-бързата ездачка в околността, което тормозеше братята ѝ и приятелите им, а езиковата ѝ дарба се бе оказала много удобна при семейните пътувания. До двайсет и третата си година вече беше посещавала няколко пъти Ню Йорк с родителите си и намираше американските мъже за по-либерални в мисленето си и далеч по-забавни от англичаните. Харесваше ѝ да обсъжда политиката с братята си и с баща си, макар че те настояваха да не го прави по време на приеми, за да не уплаши мъжете, които биха пожелали да я ухажват. В такива случаи отговорът ѝ беше рязък:

– Не бих желала мъж, който няма да уважава мнението ми, нито такъв, пред когото да не мога да го изразявам.

– Ще си останеш стара мома, ако не си държиш езика и не овладееш страстта си към конете – предупреждаваше я Джефри, но и двамата ѝ братя се гордееха с нея заради гордостта ѝ, ума ѝ и дръзкото ѝ ясно мислене. Родителите им се правеха, че не забелязват, но се притесняваха задето не само все още не си бе намерила съпруг, но и не желаеше такъв.

Алекс изслуша всички речи на Хитлер на немски по радиото, прочете и няколко книги за него. Дълго преди събитията от лятото на 1939-а беше предсказала, че войната е неминуема. През онова лято братята ѝ и баща ѝ се съгласиха с нея. Войната изглеждаше неизбежна, а когато беше обявена официално на трети септември, те се разтревожиха, но далеч не се изненадаха. Събраха се да изслушат по радиото речта на крал Джордж, който призоваваше всички британци да бъдат силни, смели и да се включат в отбраната на родината си. Както повечето си сънародници, и Уикъм откликнаха незабавно. Братята на Алекс постъпиха във военновъздушните сили – Уилям при изтребителите като първокласен пилот, а Джефри при бомбардировачите. Въобще не го направиха на въпрос – явиха се на служба и скоро след това преминаха подготовка, както повечето си приятели. Това се очакваше от тях и те го изпълниха, без да се поколебаят.

В продължение на няколко седмици Алекс кри намеренията си, но после смая родителите си, като обяви, че е постъпила в Доброволческите сестрински сили, малко след като Уили и Джеф бяха заминали на обучение. Родителите ѝ също бяха решили как да помогнат. Баща ѝ вече беше преминал възрастта, за да иде на фронта, но двамата отвориха дома си за двайсет лондонски деца. Правителството насърчаваше евакуацията на децата от градовете и много родители усилено търсеха безопасни домове в провинцията. Виктория, майката на Алекс, се зае да подготвя сградата, която приютяваше прислугата и работниците от конюшните. Мъжете от персонала и без това бяха силно намалели заради призовките за фронта, а жените бяха преместени в къщата. Обзаведоха детските стаи с двуетажни легла. Три от камериерките щяха да помагат с грижите за тях, а две момичета от селото, заедно с две учителки от местното училище, щяха да им преподават уроци. Виктория също искаше да участва. Таеше надежди, че и Алекс ще се включи, но дъщеря ѝ обяви, че заминава за Лондон, за да кара камиони и линейки, да помага в тамошните болници с каквото може. Родителите ѝ се гордееха с нея, но и се тревожеха. Очакваха се бомбардировки и за дъщеря им щеше да е по-безопасно да си остане в провинцията, за да помага с грижите за малките им гости. Децата, които Уикъм щяха да приютят, бяха от бедни семейства и на хора от средната класа.

Преди да постъпи в Доброволческите сестрински сили, Алекс внимателно проучи всички останали възможности. Можеше да се присъедини към Женската доброволческа служба и да помага в администрацията, но не проявяваше интерес, а също в Организацията за въздушна отбрана или в помощ на пожарната. Женската доброволческа служба организираше и убежища, размяна на дрехи и мобилни столови. Имаше възможност да отиде да помага в селскостопанската работа, която вече познаваше достатъчно добре покрай задълженията си в имението, но не ѝ се искаше да остава в Хемпшир и предпочиташе града.

Помощната териториална служба предлагаше повече от нещата, каквито се надяваше да върши – шофиране и общи задължения, – но когато се свърза с тях, отново ѝ предложиха чиновническа работа, която щеше да я държи затворена в някоя канцелария. А тя предпочиташе физическия труд. Говори и с Помощните въздушни сили за разполагането на баражни балони, но в крайна сметка Доброволческите сестрински сили ѝ се сториха най-подходящото място, където да разгърне уменията си. Обещаха ѝ, че след като се присъедини към тях, ще се появят и други възможности.

Когато писа на братята си, за да ги уведоми, в отговор те ѝ обещаха, че ще я наглеждат като отиде в Лондон. При заминаването ѝ от Хемпшир майка ѝ се разплака и я накара да обещае, че ще внимава, но самата тя вече беше твърде заета с разпределените в имението деца. Най-малкото беше на пет, а най-голямото – на единайсет и Алекс реши, че работата на родителите ѝ щеше да е много по-тежка от всяка една задача, която биха ѝ възложили в столицата.

Пристигна в Лондон през октомври, месец след обявяването на войната. Кралят отново излезе с обръщение към цялата нация и подчерта отговорностите на всички при новите условия. Алекс имаше чувството, че най-сетне се е заела с нещо важно, и старателно се посвети на обучението заедно с други жени от всички възрасти, от всички социални слоеве и от всяка част на страната. Струваше ѝ се, че някой бе отворил вратите и прозорците на живота ѝ към широкия свят – точно онова, което се бе надявала да открие в университета. Именно за такова нещо копнееше от край време. Неспирно пишеше писма на родителите и братята си и им разказваше с какво се занимава и какво учи.

Джефри се появи в Лондон по време на почивните дни и я заведе на вечеря в „Рулс“, един от любимите им ресторанти. Хората се усмихваха одобрително, като ги виждаха в униформи. Алекс въодушевено разказа на брат си всичко, което беше научила. Вече знаеше, че първата ѝ задача ще е да кара камионите с провизии, с което освобождаваше мъжете, за да вършат по-важни дела.

– Точно каквото съм си мечтал цял живот – подразни я Джеф. – Сестра ми да шофира камион. Приляга ти, Алекс. Слава Богу, че така и не си намери съпруг.

– О, я млъквай – отвърна му тя с усмивка. Очите ѝ палаво блестяха. – А и не съм стара мома, просто още не съм се омъжила. Сигурно някой ден ще го направя.

– А, може да продължиш и след войната да караш камион. Може пък да си открила истинското си призвание.

– Ами ти, кога ще полетиш? – запита Алекс, като опита с шега да прикрие притеснението си.

– Скоро. Нямам търпение да бомбардирам германците и да ги направя на пух и прах.

Уилям вече участваше в летателни мисии. От край време двамата братя се състезаваха яростно, но Уил беше по-опитен пилот от Джеф.

Както винаги Алекс и Джефри си прекараха хубаво, след което той я остави в общежитието ѝ. Лондон кипеше, навсякъде се виждаха униформени хора, обявяваха се военновременните правила. Все още не беше започнало разпределението на хранителните дажби, но Министерството на храните вече бе предупредило, че то ще започне от януари и ще се отнася за основните продукти. Всички осъзнаваха, че животът ще се промени драстично, но това тепърва предстоеше.

По пътя към общежитието Джеф предупреди сес­тра си за опасността от мъже, които биха могли да опитат да се възползват от младите момичета, които пък в резултат биха могли да се окажат бременни или заболели от някоя венерическа болест.

– Мама не ми спомена нищо подобно, когато си тръгнах от къщи.

– Твърде деликатна е. Вероятно не е мислила, че се налага да ти го казва, понеже си твърде добре възпитана, за да се държиш зле. – Той я погледна с братска загриженост.

– А ти да не би да мислиш, че не е така? – повдигна веждата си тя.

– Познавам мъжете. А ако се влюбиш в някое разгонено копеле, той може да те въвлече в нещо, за което да се разкайваш.

– Не съм глупава – натърти Алекс с лека обида в гласа.

– Просто не искам да те сполети нещо лошо. Никога не си живяла в града, нито пък си срещала мъже като ония, с които ще се запознаеш. Могат да са доста безпардонни – предупреди я Джеф отново.

– Аз също мога да съм груба – уверено заяви тя.

– Все пак помни, че ако забременееш, ще те убия… а ти ще разбиеш сърцата на нашите.

– Не смятам да върша подобни неща – отсече Алекс, изненадана от думите му. – Дошла съм тук да върша работа, не да си търся мъж, нито пък да се запивам по баровете.

Знаеше, че някои момичета от общежитието флиртуваха с всеки войник, който им се изпречеше пред погледа, само че подобно поведение не ѝ беше в стила.

– Май трябваше да постъпя в армията или във военновъздушните сили като теб и Уили. Мислех си за това. В крайна сметка може и да го направя.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

6 + 3 =