Преди три години на  българския книжен пазар се появи един шеметен пътепис, посветен на Земята на  дългия бял облак Нова Зеландия: „На изток – в  рая“ от авторката Изабела Шопова, която с лекота превзе сърцата на читателите с  великолепния си език и чувство за хумор.

„На  запад от рая“ (стр. 432, цена 18 лв.) не само ще разшири знанията ви по география, архитектура, антропология, зоология и кулинария. Чака ви уникално пътешествие в  Австралия, изобилстващо от любопитни открития, загадъчни паякообразни, безкомпромисни държавни служители и най-вече тънък сарказъм.

През 2002 година Изабела Шопова поема за  Нова Зеландия, по-късно се премества в Австралия, град Бризбън. Предизвикателствата на емиграцията отприщват склонността й да твори, впоследствие се раждат тези витални, остроумни четива, сякаш написани на един  дъх.

Авторката скоро пристига в България, за да представи лично новата си  книга – на 29 юни в София, а на 6 юли и в родния си град Варна.

Откъс

Изабела Шопова На запад от рая

 Окланд ме изпраща подобаващо с лек дъждец. (Не случайно Нова Зеландия е Страната на дългия бял облак.) Пилотът не е от приказливите, но все пак успява да вметне в краткото си изказване две извинения за хладното време и кратките превалявания, които ни очакват в Голд Кост. За окландския дъжд не споменава нищо. Не разбирам! Всеки път като пристигам в Окланд, вали и никой не счита за необходимо да се извинява. В Австралия явно е различно. Хората се извиняват, ако времето не е слънчево. Хм, започва да ми харесва тази страна още преди да съм пристигнала.

Румен и Бояна нямат търпение да ми покажат всичко. И те ми се извиняват няколко пъти за хладното време. (Изобщо цялата тая работа с времето започва да става крайно подозрителна. Ако бяхме в Окланд, ден като този щеше да минава за прекрасно лято и всичко живо щеше да се е изсипало на плажа, в парка или край барбекютата, да се маже със слънцезащитни кремове и да се налива със студена бира. Озитата са едва ли не в траур, щото било облачно! Разглезени май ми се виждат.)

Програмата за деня включва няколко близки срещи от втори вид (без физически контакт). Представена съм първо на семейство гекони, които живеят у нас. Бояна ме предупреждава, че били много шумни, но моите първи впечатления са симпатични – срамежливи едни такива, бързо се шмугват зад комина на барбекюто.

Докато си припомням как се кара кола с ръчни скорости (как се предполага да обслужвам три педала с два крака, и като са сложили мигачите отляво, как преди завой да сменям скорости и да давам мигач едновременно, аз колко леви ръце имам??!!), се разхождаме из квартала и коала-паркa. Коалите не обичат шума, навалицата и градската суетня, лесно се стресират и поради това живеят далеч от хорските очи – вдън гори евкалиптови, някъде по високите клони на дърветата. За такива като мен, дето са примрели да видят коалка, има две в закрито помещение. Не е разрешено да ги пипаме, даже не е разрешено да говорим – коалите спят и не бива да ги тревожим. Налага се да се представям шепнешком и едностранно – другата страна сънува.

На излизане се запознавам мимоходом и с един от представителите на осмокраката раса. Паяжината е огромна и се вижда ясно на слънчевата светлина, което е донякъде успокояващо – не е много вероятно да връхлетя ненадейно върху нещо такова, без да го забележа. Затова пък стопанинът на паяжината е с размерите на дланта ми, което е ужасяващо, гърбо-мравко-полазващо, косите-изправящо и истерично-пищене-оправдаващо. Единствената причина да не се поддам на паниката е, че наоколо има много хора, вероятно местни. Не искам утре Бояна да иде на училище, да срещне най-сексапилния десетокласник на гимназията и той вместо да я покани на кино, да каже: „Ей, ти не беше ли вчера в коала-парка с онази лудата жена, дето пищеше истерично? Тя роднина ли ти е?“. Майчинският ми инстинкт надделява над ужаса и паниката и даже успявам да се престоря, че правя снимка на гнусника и паяжината му.

Денят е дълъг и ми предоставя още една възможност да се срещна с местен жител – нашият съсед. Всичкото ми любопитство и ентусиазъм се изпаряват, като откривам, че е южноафриканец от Окланд, току-що пристигнал, също като мен. Сърпрайз, сърпрайз! Е, друг път ще се запознавам с озита.

Докато стане време за вечеря и мога най-после да си легна, без да скандализирам семейството с твърде ранно оттегляне, по моя биологичен часовник, все още работещ на окландско време, съм била на крака близо 20 часа. Заспивам мигновено и безпаметно…

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here