Поредният девети роман на български на Харуки  Мураками е вече на книжния пазар

„След  мръкване“ (превод:Владимир  Германов, цена 12 лв., 168 стр.) е разказ за магията на една нощ – нощ, която слива човешките сенки и побратимява  духовете. Докато пие кафе в квартален ресторант в Токио, прелиствайки неизвестна  книга, 19-годишната Мари привлича вниманието на серия от посетители. Един от тях  е бъбрив джаз тромбонист, който я впечатлява с философски спекулации и анекдоти  и постепенно я прави съпричастна към дребна криминална драма. Оказва се, че  мракът има свои собствени намерения за Мари, а също и за хората около  нея…

Японският  писател Харуки  Мураками се утвърди като белетрист от световна класа. Известна е  дълбоката му връзка с джаза, а романите му, изкусно написани, съчетават поезия и  простота, ониризъм и болезнено пулсираща реалност. Любими негови теми са  алиенацията на модерния човек и духовната пустота.

Откъс от  „След мръкване“

 Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглежда­ме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прили­ча на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескон­чаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и от­насят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това мяс­то „развлекателен квартал“. Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближа­ването на полунощ, но високоговорителите над витрини­те продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджър­ки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костю­ми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хва­нат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварта­лът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в „Дени“.

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработе­на до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педан­тично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в „Дени“. Всичко в ресторанта е анонимно и вза­имозаменяемо. И почти всички места са заети.

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това моми­че? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то да­леч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Ку­пешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на слож­на тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепел­ника има тъмносиня бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ Б. Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига ча­шата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепел­ника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

Музиката, която свири приглушено, е „Върви си, мал­ко момиче“ на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в „Дени“ има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е един­ствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава не­доволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължите­лен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към кни­гата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here