Една от най-важните книги на XX век се появява в луксозно издание с предговор към българските читатели.

Една от най-важните книги на XX век, посветена на историята на съвременните политически течения и възникването и влиянието на някои форми на историцизма, се появява в луксозно издание в два тома на български език.

„Отвореното общество и неговите врагове“ от Карл Попър е критическо въведение във философията на политиката и на историята и е изследване върху някои от принципи­те на социалното преустройство.

Издадена през 1945 г., тази книга представлява брилянтна и безкомпромисна защита на либералната демокрация, хуманизма и отвореното общество. Според нея „най-големите неприятности на човечеството произтичат от общото  нетърпение да подобрим съдбата на ближните си. Защото тези неприятности са странични последици от онова, което е може би най-великата от всички морални и духовни ре­волюции в историята, от движението, започнало преди три века”.

Фундаменталният труд на британския философ се стреми да допринесе за по-доброто разбира­не на тоталитаризма и изтъква аргументирани причини защо е нужно да се продължи войната с него. Нещо повече, в нея Попър прави опит да се изследва приложението на критическите и рационалните методи на науката към проблемите на отвореното общество и анализира принципите на демократичното реформиране на обществото.

Първи том от изданието анализира пространно философията на Платон и неговите последователи, като открива в нея корените на тоталитарното мислене и реакцията срещу рационализма. Във втората част са разгледани подробно идеите на Хегел и Маркс и политическите течения, които те са вдъхновили, като Попър ги противопоставя на идеите на либерализма, индивидуализма, рационализма, отвореното общество и демокрацията.

„Отвореното общество и неговите врагове“ напомня, че целта на всяка цивилизация е да се намали ролята на насилието и на страха в човешкия живот. И че дори държавата и образованието да имат водеща роля, тази задача остава общ дълг.

За „Отвореното общество и неговите врагове“ през 1976 г. проф. Карл Попър, член на Лондонското кралско дружество, получава наградата на Американската асоциация за политически науки.

„Властта на закона никога не е изцяло само добра: никоя човешка институция не е изцяло добра. Всички хора грешат и затова всички техни действия, изобретения и институции са несъвършени. Властта на Закона обаче може да бъде подобрена, като усъвършенстване законите, институциите и самите себе си, като се научаваме да прибягваме по-малко до насили. Това е целта на всяка цивилизация – да намали ролята на насилието и страха в човешкия живот.

Сър Карл Попър, из „Предговор към моите български читатели“

„Труд от първостепенно значение, който трябва да се чете навсякъде заради майсторската критика, отправена към враговете на демокрацията, древна и модерна“

Бъртранд Ръсел

Из Отвореното общество и неговите врагове” от Карл Попър 

Глава първа

ИСТОРИЦИЗМЪТ И МИТЪТ ЗА СЪДБАТА

Широко разпространено е убеждението, че истински научното или философското отношение към политиката и по-дълбокото разбиране на обществения живот изобщо трябва да се основават на проникновено вглеждане и тълкуване на човешката история. Докато обикновеният човек приема безкритично обстоятелствата, в които живее, и смята личните си преживявания и ежедневни суетни за важни, смята се, че обществоведът, или философът, трябва да изследва нещата от по-обща гледна точка. Той разглежда индивида като пионка, просто като някакво маловажно средство в общото развитие на човечеството. И открива, че главните действащи лица върху историческата сцена са или Великите нации и техните Велики лидери, или може би Великите класи и Великите идеи. Каквото и да открие обаче, той ще се опита да разбере смисъла на пиесата, която се играе на историческата сцена, ще се опита да разбере законите на историческото развитие. И ако наистина успее, той, разбира се, ще е в състояние да предсказва бъдещите събития. Тогава би поставил политиката на солидна основа и би ни дал практически съвет, казвайки ни кои политически действия по всяка вероятност ще имат успех и кои не.

Това е кратко описание на възгледа, който наричам историцизъм. Той представлява стара идея или по-скоро кръг от слабо свързани идеи, които, за нещастие, станаха до такава степен част от духовната ни атмосфера, че обикновено ги приемаме безкритично и почти не се съмняваме в тях.

На друго място се опитах да покажа, че историцисткият подход в социалните науки води до неверни изводи. Опитах се също да очертая метод, който, струва ми се, ще бъде по-полезен.

Но ако историцизмът е безплоден метод, който води до погрешни изводи, тогава може би ще е полезно да разберем как е възникнал и как е успял да се закрепи толкова добре. Историческият преглед, извършен с такава цел, може да послужи и за анализ на разнообразните идеи, които са се натрупвали около централната историцистка доктрина – доктрината, че историята се управлява от специфични исторически или еволюционни закони, чието откриване ще ни даде възможност да предсказваме съдбата на човека.

Историцизмът, за който говорих досега твърде абстрактно, може да се илюстрира с една от своите най-прости и най-стари форми – учението за избрания народ. Това учение е опит да се направи историята разбираема посредством теистично тълкуване, т.е. като се признае Бог за автор на пиесата, изпълнявана на историческата сцена. Теорията за избрания народ приема по-специално, че Бог е избрал само един народ като средство за изпълнение на своята воля и че в бъдеще светът ще принадлежи на него.

В посочената доктрина законът на историческото развитие се представя като Божия воля. Това е специфичната разлика между теистичния историцизъм и другите форми на историцизма. Натуралистичният историцизъм например разглежда закона на развитието като закон на природата; духовният историцизъм го разглежда като закон на духовното развитие, икономическият историцизъм пък – като закон на икономическото развитие. Подобно на другите форми на историцизма теистичният историцизъм поддържа тезата, че съществуват специфични исторически закони, които могат да бъдат открити и да послужат за основа на предсказанията относно бъдещето на човечеството.

Няма никакво съмнение, че учението за избрания народ възниква от племенно-родовите форми на социален живот. Родовото чувство, т.е. наблягането на върховното значение на рода, без който индивидът е абсолютно нищо, е елемент, който ще открием в много форми на историцистките теории. Други форми, които вече не са родови, могат също да съдържат елемент на колективизъм1. При тях може да се изтъква значението на някоя група или колектив – например класа, – извън която индивидът няма никаква стойност. Друг аспект на доктрината за избрания народ е отдалечеността на онова, което смята за цел на историята. Защото дори да описва тази цел с някаква степен на определеност, ще трябва да извървим дълъг път, преди да я достигнем. И този път е не само дълъг, но и криволичещ, водещ нагоре и надолу, вляво и вдясно. Ето защо всяко възможно историческо събитие се вписва в нейната интерпретация. Няма възможен факт, който да е в състояние да я опровергае2. Но за онези, които вярват в нея, тя дава сигурност относно крайния изход на човешката история.

В последната глава на тази книга ще направим опит за критичен анализ на теистичното тълкуване на историята. Там ще покажем също, че някои от най-великите християнски мислители отричат тази теория като идолопоклонство. Ето защо критиката на теистичния историцизъм не трябва да се смята за атака срещу религията. В настоящата глава доктрината за избрания народ служи само като илюстрация. Стойността ѝ в това отношение е във факта, че нейните главни черти3 са присъщи и на двете най-важни съвременни разновидности на историцизма, чийто анализ е главното съдържание на тази книга – расистки ориентираната философия на историята или фашизма, от една страна (отдясно), и Марксовата философия на историята, от друга (отляво). На мястото на избрания народ расизмът поставя избраната раса (съгласно избора на Гобино), определена като средство на съдбата, за да владее в крайна сметка света. В Марксовата философия на историята мястото на избрания народ се заема от избраната класа, която е средство за създаване на безкласово общество и същевременно е предназначена да владее света. Двете теории основават своите исторически прогнози върху такова тълкуване на историята, което води до откриването на закона на нейното развитие. В случая с расизма той се схваща като вид природен закон: биологичното превъзходство на кръвта на избраната раса обяснява хода на историята – миналото, настоящето и бъдещето. Тя не е нищо друго освен борбата на расите за господство. В случая с Марксовата философия на историята законът е икономически – цялата история трябва да се тълкува като борба на класите за икономическо господство.

Историцисткият характер на тези два начина на мислене прави изследването ни актуално. Ние ще се върнем към тях по-нататък в книгата. И двете учения водят началото си от философията на Хегел. Следователно трябва да анализираме и тази философия. Но тъй като Хегел4 следва в главното определени антични философи, налага се да обсъдим теориите на Хераклит, Платон и Аристотел, преди отново да се върнем към по-съвременните форми на историцизма.

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

99 − = 98