Издателство ИБИС представя „Рицар в блестящи доспехи“ от Джуд Деверо

ОЧАКВАЙТЕ НА 19.08.2020

Признат от безбройните читатели по света за един от най-добрите романтични романи на всички времена, „Рицар в блестящи доспехи“ ще грабне сърцето ви с класическа любовна история, включваща пътуване във времето, съвременна героиня и красив рицар в блестящи доспехи.

Планираната романтична почивка на Дъглас Монтгомъри из красивата английска провинция не протича според очакванията ѝ. Когато приятелят ѝ я изоставя на произвола на съдбата, без документи и пари, отчаяна, тя си пожелава благороден рицар, който да я спаси. И докато Дъглас рони безутешни сълзи край студения мраморен саркофаг в една английска църква, внезапно пред нея изниква най-смайващият мъж на света.

Непознатият е красив, но странен – облечен е в блестящи доспехи и за огромно изумление на младата жена, твърди, че е Николас Стафорд, граф Торнуик. А според надписа върху гроба му той е починал през 1564 година!

Нежното сърце на Дъглас не ѝ позволява да обърне гръб на човек в нужда, дори и на такъв, който вярва, че е дошъл от времето на кралица Елизабет I, и твърди, че несправедливо е обвинен в измяна и ще бъде екзекутиран.

Двамата поемат на невероятно приключение, опитвайки се да разбулят тайна отпреди няколко столетия. Но по пътя ще открият истинската любов, която не признава време и граници…

ОТКЪС

  ПРОЛОГ

Англия, 1564 г.

Николас се опитваше да се съсредоточи върху писмото до майка си, вероятно най-важният документ, който някога бе писал. От това писмо зависеше всичко – неговата чест, владенията му, бъдещето на семейството му, целият му живот.
Но докато го пишеше, неочаквано започна да чува женски плач. Раздразнен, Николас стана иззад грубо скованата малка маса и надникна през малкия прозорец, гледащ към двора. Там минаваха четирима мъже, но нямаше жена. Освен това стаята, в която се намираше, беше на третия етаж и имаше дебели стени, а дъбовата врата бе обкована с желязо, така че не би могъл да чуе никакъв шум, идещ отвън.
– Тя не е от този свят – промърмори той на себе си, прекръсти се и потръпна.
Николас се върна при масата, седна и отново се зае да пише.
Ала в мига, в който перото докосна листа, отново чу плача. Отначало тих, но постепенно стана все по-силен.
За миг Николас склони глава настрани и се заслуша. Да, тя хлипаше, но сълзите ѝ не бяха от страх, нито дори от мъка. Не, той съвсем ясно чувстваше, че болката ѝ извираше от по-надълбоко.
– Не! – възкликна младият мъж на глас.
Нямаше време да се опитва да разбере тази жена и дали беше същество от плът и кръв, или призрак.
В момента имаше много по-важни грижи от нейните. Върна се към писмото, ала не можа да се съсредоточи. Плачът на жената властно го теглеше. Тя се нуждаеше от нещо, ала той не разбираше какво е то. Дали диреше утеха? Подкрепа? Какво искаше от него?
Остави перото и разтърка очи. Женският плач отекваше в главата му и не му даваше мира. „Не – помисли си той, – тази жена се нуждаеше от надежда. Тези сълзи бяха на човек, комуто вече не бе останала и капка надежда.“
Твърдо решен да насочи вниманието си към собствените си проблеми, Николас погледна отново към писмото. Не беше длъжен да се занимава с чужди тегоби. Ако не довършеше писмото и не го предадеше скоро на очакващия го пратеник, собственият му живот щеше да остане без надежда.
Написа още два реда, но после бе принуден да спре. Риданията се усилваха, ставаха все по-шумни, докато не запълниха всяко ъгълче на стаята – всяко кътче в мозъка му.
– Лейди – прошепна той отчаяно, – моля ви, дайте ми поне малко покой. Бих пожертвал живота си, за да ви помогна, ала не мога. Моят живот вече е обещан.
Отново взе перото и се опита да пише, като този път закри със свободната си ръка едното си ухо, за да заглуши женските вопли.
Но всичко беше напразно, продължаваше да чува всеки звук. Изтърва перото, мастилото потече по листа и този път Николас притисна и двете си ръце към ушите и затвори очи.
– Какво искаш от мен? – извика той. – Бих ти дал всичко, което имам, ала повече нищо не ми остана.
Обаче молбата му остана без отговор. Жената продължаваше да плаче, при това толкова силно, че главата му започна да се върти. Бавно отвори очи, ала нищо не видя. Пред него се стелеше непрогледен мрак, който сякаш бе погълнал стените на стаята и вратата. Усещаше стола под себе си, ала не виждаше нито масата, нито писмото, жизненоважно за него.
Постепенно в далечината се появи ярък пламък и Николас усети как нещо непреодолимо го тегли към този пламък, като че ли в живота му нищо друго вече нямаше значение. Само тази неизвестно откъде грейнала светлина.
– Да – прошепна той, преди да затвори очи и да се покори на плача на непознатата. Тялото му бавно се отпусна и той положи глава редом с недописаното писмо. – Да – отново прошепна и окончателно се предаде.

ГЛАВА 1

Англия, 1988 г.

Дъглас Монтгомъри седеше на задната седалка на наетата кола, а отпред се бяха настанали Робърт и пълничката му тринайсетгодишна дъщеря Глория. Както обикновено, момичето дъвчеше нещо. Дъглас размърда стройните си крака, за да се намести по-удобно сред багажа на Глория, състоящ се от комплект от шест огромни кожени куфара. Тъй като не се побираха в багажника на малкия автомобил, се бе наложило да ги натъпчат отзад с Дъглас. Стъпалата ѝ бяха върху голям козметичен несесер, а редом с него се извисяваше обемист куфар гардероб. При всяко движение ръката ѝ се закачаше в някоя закопчалка, ремък или дръжка. В момента ужасно я сърбеше сгъвката под лявото коляно, но не можеше да стигне до там.
– Татенце – изхленчи Глория с тон на тежко болно четиригодишно дете, – тя драска хубавите куфари, които ми купи.
Дъглас стисна юмруци, затвори очи и преброи до десет. Тя. Глория никога не я наричаше по име. Само тя.
Робърт се озърна през рамо към Дъглас.
– Дъглас, ако обичаш, не можеш ли да бъдеш по-внимателна? Куфарите са доста скъпи.
– Известно ми е – процеди младата жена, опитвайки се да прикрие гневната нотка в гласа си. – Просто няма накъде да помръдна. Почти не е останало място.
Робърт уморено въздъхна.
– Дъглас, ще престанеш ли да се оплакваш за всичко? Нима дори не можем да прекараме една приятна ваканция? Само те помолих да направиш усилие.
Дъглас отвори уста, за да отвърне, но побърза да я затвори. Нямаше смисъл да подхваща поредния спор, при това съвсем безполезен. Затова вместо да отговори, тя преглътна гнева си и потърка корема си. Отново започваше да я боли. Искаше ѝ се да помоли Робърт да спре и да купи вода, за да преглътне успокоителното хапче, което лекарят ѝ бе предписал за нервния стомах. „Продължавайте в този дух и ще си докарате язва“, я бе предупредил лекарят. Но нямаше да достави удоволствието на Глория да разбере, че отново е успяла да я разстрои и да забие поредния клин между нея и Робърт.
Когато вдигна глава, видя как малката напаст ехидно се усмихва в огледалцето върху сенника. Дъглас решително извърна очи и се опита да се съсредоточи върху красотата на английския пейзаж.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here