Издателство Ибис и „Червените магически свитъци“ – книга първа от поредицата „Най-древните проклятия“ от Касандра Клеър

ОЧАКВАЙТЕ НА 26.11.2020

„Най-древните проклятия“ е нова поредица от света на ловците на сенки, която проследява приключенията на магьосника Магнус Бейн и ловеца на сенки Алек Лайтууд.

Всичко, което Магнус Бейн иска, е почивка – продължително пътешествие из Европа, заедно с Алек Лайтууд. Но когато двамата се установяват в Париж, стар приятел на Магнус пристига с новини за демонопоклоннически култ, наречен „Алената ръка“, който създава хаос по света. Култ, основан от самия Магнус преди години. Като шега.

Сега Магнус и Алек трябва да се надпреварват с времето, обикаляйки из Европа, за да открият неуловимия лидер на „Алената ръка“, преди да е причинил още повече щети. Сякаш не е достатъчно лошо, че почивката им е съсипана, но сега и демони ги спъват при всяка тяхна стъпка, и става още по-трудно да отличиш приятел от враг.

Докато намирането на отговори става все по-наложително, Магнус и Алек ще трябва да се доверят един на друг повече от всякога. Дори и това да означава да разкрият тайни, които и двамата пазят дълбоко в себе си…

ОТКЪС

 Глава 1

    СБЛЪСЪК В ПАРИЖ

От площадката за наблюдение на Айфеловата кула градът се разстилаше в краката на Магнус Бейн и Алек Лайтууд като дар. Звездите блещукаха, сякаш знаеха, че имат конкуренция, калдъръмените улици бяха ленти от злато, Сена – сребърна панделка, обвита около изящна кутия бонбони. Париж – град на булеварди и бохеми, на влюбените и на Лувъра.
Париж бе и мястото на доста от най-смущаващите премеж-дия и недобре измислените планове на Магнус, както и на няколко романтични катастрофи, ала сега миналото нямаше значение.
Този път Магнус възнамеряваше да си прекара в Париж както подобава. През четиристотинте години, откакто бродеше по света, беше научил, че където и да пътуваш, компанията е това, което има значение. Погледна през малката маса към Алек Лайтууд, който не обръщаше внимание на блясъка и великолепието на Париж, погълнат от писането на картички до семейството си у дома, и се усмихна.
Всеки път, щом довършеше една картичка, Алек пишеше на края: Ще ми се да беше тук. И всеки път Магнус я грабваше и дописваше със замах: Но не и наистина.
Алек пишеше, привел широки рамене над масата. Знаци се разливаха по мускулестата сила на ръцете му, една руна вече избледняваше на гърлото му, точно под изчистената линия на челюстта. Кичур от вечно разрошената му черна коса падаше над очите му. За миг на Магнус му се прииска да се пресегне и да я отметне назад, но той потисна този порив. Алек се стесняваше от публични прояви на привързаност. Наистина, наоколо нямаше други ловци на сенки, но не можеше да се каже, че и обикновените човеци напълно приемаха подобни жестове. На Магнус му се щеше да не беше така.
– Потънал си в дълбоки мисли? – попита Алек.
Магнус се изсмя.
– Опитвам се да не го правя.
Да се наслаждаваш на живота, беше изключително важ-но, но понякога изискваше немалко усилие. Да планира съвършената екскурзия в Европа, не се беше оказало лесно. Беше се видял принуден да измисли няколко брилянтни графици съвсем сам. Не можеше да си представи как се опит-ва да опи-ше доста необичайните си изисквания на някоя туристическа агентка.
„Искате да отидете на почивка?“ – може би щеше да го попита служителката, когато той се обадеше в агенцията.
„Това ще е първата ми ваканция заедно с новото ми гадже – навярно би отвърнал Магнус, тъй като от съвсем скоро можеше да заявява на всеослушание, че излиза с Алек, а той обичаше да се хвали. – Чисто ново.“
Толкова ново, че все още опознаваха ритъма на другия, всеки поглед и докосване бяха стъпка в една територия, едновременно прекрасна и непозната. Понякога се улавяше да гледа Алек или пък Алек да го гледа със сияещо удивление. Сякаш и двамата бяха открили нещо неочаквано, но безкрайно желано. Все още не бяха сигурни един в друг, но искаха да бъдат.
Или поне Магнус искаше.
„Класическа любовна история. Свалих го на едно парти, той ме покани на среща, а после водихме рамо до рамо епич-на магическа битка между доброто и злото и сега имаме нужда от почивка. Работата е там, че той е ловец на сенки“ – щеше да каже.
„Извинявайте, какво?“ – щеше да попита въображаемата му туристическа агентка.
„Е, нали се сещате. Някога, много отдавна, светът бил пълен с демони. Представете си Черния петък, само че с повече реки от кръв и малко по-малко отчаян рев. Както се случва във времена на отчаяние за благородните и верните (тоест никога за мен), се появил ангел. Той дал на избраните си воини и техните наследници силата на ангелите, за да бранят човечеството. Дал им също така тяхна собствена тайна страна. Ангелът Разиел бил страшно щедър с подаръците. Ловците на сенки и до днес водят своята битка, невидими защитници, сияйни и добродетелни, буквално и неиронично въплъщение на „морално превъзходство“. Адски е дразнещо. Те буквално превъзхождат останалите! Със сигурност превъзхождат мен, тъй като аз съм потомък на демони.“
Дори Магнус не можеше да си представи какво би отговорила туристическата му агентка на това. Вероятно просто щеше да изписука объркано.
„О, забравих ли да спомена? – щеше да продължи Магнус. – Има създания, много различни от ловците на сенки: долноземците. Алек е дете на Ангела и син на едно от най-старите семейства в Идрис, родината на нефилимите. Сигурен съм, че на родителите му никак не би им допаднало да го видят как кавалерства на някой елф, вампир или върколак из Ню Йорк. Сигурен съм също така, че биха ги предпочели пред един магьосник. Нас ни смятат за най-опасните и подозрителни от всички долноземци. Ние сме деца на демони, а аз съм безсмъртният син на един позорно известен Велик демон, макар че е възможно да съм пропуснал да спомена това на гаджето си. От порядъчните ловци на сенки не се очаква да заведат някой като мен, за да се запознае с мама и татко. Аз имам минало. Дори повече от едно. Освен това от добрите нефилимски момчета изобщо не се очаква да заведат вкъщи мъже за гаджета.“
Само че Алек беше направил точно това. Беше застанал насред залата на предците си и бе целунал Магнус по устата пред очите на всички нефилими, събрани там. Това бе една от най-огромните и прекрасни изненади в дългия живот на Магнус.
„Наскоро се бихме в голяма война, която спаси цялото човечество от катастрофа, не че човечеството е благодарно, защото дори не знае. Не спечелихме нито слава, нито подобаващо финансово обезщетение, а понесохме загуби, които не бих могъл да опиша. Алек изгуби брат си, а аз – свой приятел, и една почивка ще се отрази добре и на двама ни. Боя се, че за Алек най-близкото подобие на това да се поглези някога е било да си купи лъскав нов нож. Искам да направя нещо хубаво за него и заедно с него. Искам да се отдръпнем от бъркотията, която е животът ни сега, и да се опитаме да открием начин наистина да бъдем заедно. Имате ли маршрут, който бихте могли да ни препоръчате?“
Дори и във въображението му служителката от туристическата агенция му беше затворила.
Не, Магнус беше принуден сам да планира до последния детайл една романтична ваканция в Европа. Само че той беше Магнус Бейн, бляскав и енигматичен. Можеше да се справи с една такава задача със стил. Воин, избран от ангели, и добре облечено дете на демони – влюбени и твърдо решени да се наприключенстват из Европа. Какво би могло да се обърка?
И като стана дума за стил, Магнус накриви алената си барета под шикозен ъгъл. Движението накара Алек да вдигне очи… и не можа да ги откъсне.
– Да не би все пак да искаш да носиш барета? – попита Магнус. – Само кажи. По една случайност у себе си имам още няколко. В различни цветове. Аз съм същинско изобилие от барети.
– Мисля да пасувам – отвърна Алек. – Отново. Но благодаря.
Крайчетата на устните му се повдигнаха нагоре, усмивката му беше несигурна, но истинска.
Магнус подпря брадичка върху ръката си. Искаше да се наслади на този миг, изпълнен с Алек, звездна светлина и възможности в Париж, и да го скъта в себе си, за да му се диви отново след много години. Надяваше се, че след време споменът няма да му причинява болка.
– За какво мислиш? – попита Алек. – Сериозно.
– Сериозно – отвърна Магнус. – За теб.
Алек изглеждаше изненадан от идеята, че е възможно Магнус да мисли за него. Беше едновременно много лесно и много трудно да го изненадаш – зрението и рефлексите на ловците на сенки не бяха шега работа. Било когато Магнус се задаваше зад ъгъла или когато идваше в леглото, което двамата деляха (само за да спят засега, докато или ако Алек поискаше нещо друго), Алек винаги го предусещаше. И все пак можеше да бъде хванат неподготвен от нещо толкова дребно, като това да знае, че е в мислите на Магнус.
Точно в този момент Магнус смяташе, че е крайно време Алек да получи истинска изненада. И по една случайност той разполагаше с такава.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

1 + 1 =