Издателство Обсидиан с ново издание на „Eдинайсет минути“ от Паулу Коелю

Някои книги ни карат да мечтаем.

Други ни връщат към действителността.

Мария е момиче от малко бразилско градче, чиито първи сърдечни пориви є носят разочарование и тя започва да вярва, че истинска любов не съществува, че „любовта е източник най-вече на страдания“.

Eдно случайно запознанство става причина Мария да замине за Женева, където се надява да спечели слава и пари като танцьорка, но накрая става проститутка. Неочакваната среща с млад художник поставя на изпитание разбирането є за любовта. Сега тя трябва да избира дали да продължи по пътя на оголените плътски удоволствия, или да рискува да бъде наранена в търсене на свещения секс на влюбените.

Модерна притча за еротиката и алхимията на любовта.

Животът е основният източник на вдъхновение за книгите на Паулу Коелю. Той се сблъсква със смъртта, преодолява лудостта, експериментира с наркотици, устоява на мъчения, занимава се с магия и алхимия, учи философия и религия, чете много, губи и възвръща вярата си, опознава болката и удоволствието от любовта и търси своето място в света. Коелю вярва, че ние носим в себе си нужната сила да открием своето призвание.

Първият му роман, „Алхимикът“, е променил живота на милиони хора. Малала Юсафзай и Фарел Уилямс, Бил Клинтън и Мадона го цитират като източник на вдъхновение.

Книгите на Паулу Коелю са преведени на 81 езика и са продадени в 225 милиона екземпляра по целия свят. Той е носител на 115 международни награди, а от 2007 г. е пратеник на мира на ООН.

ОТКЪС

ПОСВЕЩЕНИЕ

На 29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напълня от намиращия се там извор няколко шишета с чудотворна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?“. Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите книги са оказали върху живота му, и завърши с думите: „Те ме карат да мечтая“.

Чувал съм това изречение безброй пъти и то винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути“ се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Северна Франция, близо до Белгия) и си записах името му.

Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Момент! С „имало едно време“ започват детските приказки, докато „проститутка“ е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живота ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия – в ада на ежедневието, ще запазя това начало:

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща ѝ беше амбулантен търговец, майка ѝ – шивачка, а в родния ѝ град, който се намираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще пристигне неочаквано, ще покори сърцето ѝ и те ще тръгнат заедно да завладяват света. Но вълшебният принц така и не се появяваше, затова не ѝ оставаше нищо друго, освен да мечтае.

Беше се влюбила на единайсет години, на път за училище. Още в първия учебен ден забеляза, че заедно с нея върви едно момче, което живееше близо до тях, а часовете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много ѝ харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.

Тази сцена се повтаряше няколко месеца. Мария, която не беше особено ученолюбива и чието единствено развлечение в живота бе телевизията, с нетърпение чакаше денят да свърши бързо, за да тръгне отново към училището, и за разлика от някои момичета на нейната възраст се отегчаваше много през почивните дни. Но тъй като часовете се изнизват много по-бавно за едно дете, отколкото за един възрастен, тя страдаше, дните ѝ се струваха прекалено дълги, защото прекарваше само десет минути с любовта на живота си и хиляди часове в мисли за него, представяйки си колко хубаво би било, ако можеха да разговарят. И това се случи.

Една сутрин момчето се приближи до нея и я попита дали не може да му услужи с един молив. Мария не отговори, като си даде вид, че е подразнена от това неочаквано заговаряне; и ускори ход. Вцепенила се бе от страх, виждайки го да тръгва към нея. Уплашила се бе да не разбере колко много го обича, колко дълго го е чакала, как е мечтала да го хване за ръка, да минат край портала на училището и да продължат по пътя, който водеше към някакъв голям град, пълен с хора, подобни на героите от телевизионните сериали, с художници, коли, много кина и безброй хубави неща.

През останалата част от деня Мария не успя да се съсредоточи върху уроците, защото страдаше заради абсурдната си постъпка, но в същото време изпитваше облекчение, тъй като знаеше, че момчето също я е забелязало, а моливът е само претекст да завърже разговор – след като се бе приближило, тя бе видяла, че от джоба му се подава химикалка. Реши да изчака следващия път, а през нощта – както и през следващите нощи – измисляше какви ли не отговори в търсене на най-хубавия начин да започне една любовна история, която никога да не свършва.

Следващ път обаче нямаше. Въпреки че продължаваха да ходят на училище по същия път, като Мария понякога вървеше няколко крачки по-напред и държеше в дясната си ръка молив, а друг път изоставаше след момчето, за да може да го гледа, то никога повече не я заговори. Тя нямаше друг избор, освен да го обича тайно и да страда през цялата учебна година.

По време на безкрайната лятна ваканция една сутрин Мария се събуди с плувнали в кръв бедра и помисли, че ще умре. Реши да остави писмо за момчето, в което да му разкрие, че то е най-голямата любов в живота ѝ, и да тръгне из непроходимите гори, за да я изяде някое от онези чудовища, всяващи ужас у селяните в околността: върколакът или безглавото муле[1]. Само така родителите ѝ нямаше да страдат заради смъртта ѝ, тъй като бедните винаги запазват надежда въпреки нещастията, които им се случват. Така те щяха да живеят с мисълта, че тя е открадната от богато бездетно семейство и би могла някой далечен ден да се върне, известна и богата, а сегашната ѝ (и вечна) любов щеше да я помни винаги и всяка сутрин да се измъчва, че не я е заговорил отново.

Не успя да напише писмото, тъй като майка ѝ влезе в стаята, видя изцапаните с кръв чаршафи, усмихна се и каза:

– Вече си девойка, дъще моя.

Мария поиска да узнае каква е връзката между факта, че е девойка, и течащата от нея кръв, но майка ѝ не можа да ѝ обясни много добре. Каза ѝ само, че това е нещо нормално и че отсега нататък ще трябва четири-пет дни в месеца да си слага между бедрата нещо като възглавничка за кукла. Мария попита дали мъжете използват някаква тръбичка, за да не се стича кръвта през крачолите на панталоните им, и разбра, че това се случва само на жените.

Мария се ядоса на Господ, но постепенно свикна с менструацията. Не успяваше обаче да свикне с отсъствието на момчето и не преставаше да се самообвинява за глупавото си държане – да избяга от това, което най-силно желаеше. Един ден преди началото на новата учебна година тя отиде в единствената църква в градчето и се закле пред лика на Санту Антониу, че ще поеме инициативата и ще разговаря с момчето.

На другия ден Мария се постара да изглежда колкото се може по-добре, облече роклята, която майка ѝ бе ушила специално за този случай, и излезе от къщи, като благодареше на Бог, че най-сетне е дошъл краят на ваканцията. Момчето обаче не се появи. Измина една седмица, изпълнена с тревога, докато накрая Мария научи от своите съученици, че то се е преместило в друг град.

– Замина надалече – каза някой.

И в този миг Мария разбра, че човек губи някои неща безвъзвратно. Разбра също така, че светът е огромен, а нейното родно градче – малко, и че най-интересните хора го напускат. Тя също би искала да замине някъде, но все още беше твърде млада; въпреки това, гледайки прашните улици на своето градче, реши, че някой ден ще тръгне по стъпките на момчето. През следващите девет петъка, както повеляваше нейната религия, тя се причестяваше и молеше Дева Мария да ѝ помогне да напусне това място. Страда известно време, опитвайки се безуспешно да открие следите на момчето, но никой не знаеше къде са се преместили родителите му. И тъй, тя осъзна, че светът е прекалено голям, любовта – много опасна, а Дева Мария – светица, която живее високо в небесата и не обръща внимание на молбите на децата.

[1] Въображаемо същество от бразилския фолклор, бродещо нощем и издаващо звук от дрънчене на вериги. – Б. пр.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here