„Пиратите умират млади. Моите но-мадски хроники“ от Михаил Кунчев – около педесет хиляди километра приключения из Близкия изток
Един от хората, стоящи зад най-големите телевизионни продукции, разказва необикновените истории на мъже и жени, станали свидетели на ужасите в Близкия изток.
Доскоро името на Михаил Кунчев се свързваше с някои от най-големите телевизионни продукции в България – „Фермата“, „Къртицата“, „Стани богат“, „Аз обичам България“.
Всичко това, докато не решава да си вземе почивка за неопределено време и в компанията на професионалния боец Димитриос Тситос да започне пътуване от Балканите до Близкия изток. От това пътешествие се раждат двата му документални поредици BJJ NO-MAD и THE NO-MAD CHRONICLES, представени до момента на десетки световни фестивали.
На пазара вече може да откриете и „Пиратите умират млади“ – дневника на Михаил, в който той описва пътешествието си и необикновените истории на смелите мъже и жени, които среща по пътя си.
В „Пиратите умират млади“ ще срещнете безстрашния британски доброволец във войната срещу Ислямска държава Таз, който е взривен в Ирак, но успява да се завърне при живите и използва парите от застраховката си, за да помага на ветерани с посттравматичен стрес; българския снайперист Тодор „Снайпера”, който се завръща от Афганистан, за да обучава младежи как да бранят Родината; емиратския тийнейджър Калифа, който е роден без три пръста на едната си ръка, но става световен шампион по бойни изкуства; румънеца Камил, чийто баща е бил пилот на самолет, убит от тайната полиция на Чеушеску, за да не донесе жизненоважни медицински принадлежности на бойците за демокрация, както и една много специална и българска история, разказана пряко от Кербала.
Из „Пиратите умират млади. Моите но-мадски хроники“ от Михаил Кунчев
Първа глава.
ПИРАТИТЕ УМИРАТ МЛАДИ
Пиратите живеят бързо и умират млади.
Примирил съм се.
Ясно помня деня, в който се огледах и осъзнах, че пътят, по който вървя, вече ме е вкарал с единия крак в гроба.
Четиринайсет безсънни години в снимане на риалити телевизия. Два-три почивни дни в месеца. Пет-шест часа сън в денонощието. Лоша и нередовна храна. Постоянен стрес. Нездравословни взаимоотношения. Абсолютна злоупотреба с енергийни напитки (но никога наркотици или алкохол). Честно казано, в по-голямата част от времето си преживявах на редбул, сарказъм и лош език.
Тогава си дадох обещание – да продължа като пират или да умра, опитвайки се. Клише, но пък дай боже повече такива клишета, които да спасят духа ми, както и стана.
Нямах дървен крак и кука, но този живот вече съвсем успешно ме бе осакатил физически и емоционално (разбирайте „дебел и мрънкащ“); имах си грозна, брадясала и белязана мутра (за съжаление, това го разбирайте съвсем буквално) и живеех в един измислен свят на евтини знаменитости, от който се чувствах зависим, въпреки че ме правеше нещастен. Пропилявах времето си с фалшивия блясък наоколо, а животът, който водя, знаех още тогава, рано или късно ще си прибере най-скъпото от мен. Старините ми. Затова атакувах, докато все още можех.
Пиратите умират млади, но никога в леглата си, а някъде в окото на бурята, крещейки в лицето на смъртта. Размахват сабя в бой за това, за което са дошли, а не очаквайки го насъл-зени на брега да се дотътри сам по течението. Някой беше казал, че дъската за гладене е сърф, който се е отказал от мечтите си за сметка на сигурна работа. Ако това е така, аз бях твърдо решен да съм шибан хавайски сърф, декориран от чобанести и начумерени олдскул татуисти и разбира се, снабден със скромен харпун за китове в случай на неподходящ попътен вятър. За съжаление обаче, точно в този момент бях по-скоро прилично полирано парче ръждив метал, което се радваше на евтиното блещукане на фалшивата си позлата. И така, в пика на кариерата си като продуцент на телевизионно съдържание аз просто напуснах без предупреждение и за неопределено време и се отправих на почти непланирано пътешествие от Балканите до Близкия изток и обратно, в което да потърся вдъхновяващи примери за живота, който исках да водя. И намерих. А с тях и братя до гроб.
Някъде там започна животът ми на пират, пътешественик и груб джентълмен. Научих се, че зад добрите обноски и приветлива усмивка на един мъж трябва да се спотайва и търпелив вълк, готов при нужда да отхапе лицата на тези, които желаят да ни прегазят за собствена изгода. Зад добрия речник и обща култура – юмруци, готови да защитават думите, които така лековато разхвърляме. А зад мечтите – един джентълмен, който няма проблем да си потърси белята, щом зад нея стои щастието. А те често вървят ръка за ръка…
Пиратите умират млади. Независимо на каква възраст.
