„Животът, който загърбваме“ на Алън Ескенс е част от новата поредица на издателство Изток-Запад, насочена към ценителите на добрата художествена литература.
Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим?
Уравнение за писане на Алън Ескенс:
по-голямо ЖЕЛАНИЕ на героя + по-голяма ПРЕЧКА пред него = по-голям КОНФЛИКТ
голям КОНФЛИКТ = голямо НАПРЕЖЕНИЕ
по-голямо НАПРЕЖЕНИЕ = по-голям ИНТЕРЕС у читателя
Формулата е приложена повече от успешно в дебютната книга на Ескенс „Животът, който загърбваме”, която намира място в много от класациите за най-добър роман на 2014 и е абсолютен бестселър на Ню Йорк Таймс и Амазон. Освен това е носител на множество престижни литературни награди и е преведедена на повече от 20 езика, като в момента по нея се снима и филм. Какво повече може да иска един писател, който казва за себе си: „Обсебен съм от писането, така както някои други мъже са обсебени от голфа и риболова.” Няма какво повече да желае и един читател, защото…
Страниците са точно толкова, че да бъдат прочетени в леглото в някой мразовит зимен ден.
Героите са точно толкова изплашени от това да се изправят очи в очи със себе си, колкото понякога сме и ние.
Историята е точно там – на ръба между истината и измислицата, че ни кара силно да искаме да познаваме някои от действащите лица, а други – да залостим завинаги в света на фикцията.
Загадките ни примамват толкова умело, че тръгваме по следите им без възможност да натиснем спирачки.
Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.
Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Междувременно обаче трябва да реши множество лични проблеми: да помогне на лабилната си майка, да се погрижи за брата си аутист и да се справи с призраците от миналото си.
Нишка по нишка Джо разплита мрежата от загадки около присъдата на Карл. Но докато той и Лайла навлизат все по-дълбоко в случая, залозите се вдигат. Ще успее ли Джо да разкрие истината, преди да е станало твърде късно? Готов ли е да заложи живота си, за да помогне другиму?
Ето какво казва Алън Ескенс за себе си, писането и книгата!
Как избрахте заглавието?
Това е метафора. Всички герои по някакъв начин искат да забравят миналото си. Живеят с фалшивата надежда, че ще го загърбят и ще продължат напред. Не става така.
Основна тема на романа е справедливостта. Как се надявате вашите читатели да я разберат?
Искам хората, които прочетат „Животът, който загърбваме” да знаят, че справедливостта и закона невинаги са синоними. Всеки трябва да бъде ръководен от това, което смята за правилно, дори да се наложи да престъпи закона.
Какво ви държи буден нощем?
Котката ми.
Какво би направило живота ви по-щастлив?
Напускането на работата ми като адвокат.
Каква суперсила бихте избрали за себе си?
Летене… но с моя късмет вероятно веднага ще развия страх от височините.
Организирате парти. Кои трима автори бихте поканили?
Харпър Лий, Денис Лихейн и, ако мога, бих възкресил Ърнест Хемингуей.
ОТКЪС
По-рано вечерта си бях изключил телефона, за да се спася от масираната атака с обаждания, която очаквах от майка си, и сега извадих телефона от джоба си и го включих, за да проверя кой ме е търсил. Имаше двайсет и едно обаждания от телефонен номер с код 507 – сто на сто бяха от майка ми, от изтрезвителния център. Представях си как ми крещи загдето съм си изключил телефона и съм я зарязал в изтрезвителното и в затвора, въпреки че аз нямах нищо общо с това решение.
Първите девет гласови съобщения бяха от майка ми:
„Джоуи, не мога да повярвам, че така се държиш към собствената си майка…“ [Изтрий]
„Джоуи, не знам с какво съм заслужила това…“ [Изтрий]
„Е, сега поне зная, че на теб не мога да разчитам…“ [Изтрий]
„Знам, че съм ужасна майка…“ [Изтрий]
„Джоуи, ако не вдигнеш веднага…“ [Изтрий]
„Не ме обичаш…“ [Изтрий]
„Ужасно съжалявам, Джоуи, ще ми се да бях умряла, тогава може би…“ [Изтрий]
„Какво сега? Да не би да си въобразяваш, че си великият студент…“ [Изтрий]
„Вдигни си скапания телефон…“ [Изтрий]
„Джо, обажда се Мери Лорнгрен от „Хилвю Манър”. Обаждам се само да ти кажа, че говорих с господин Айвърсън за твоя проект… той прие да се срещне с теб, да го обсъдите. Настояваше да ти кажа ясно, че с това не дава съгласието си да ти съдейства, та да го имаш предвид. Първо иска да се срещне с теб. Обади се утре на Джанет и попитай кога е удобно да наминеш. Не бихме искали да притесняваме обитателите по време на хранене. Така че първо звънни на Джанет. Довиждане.“
Изключих телефона и затворих очи. По лицето ми се плъзна лека усмивка, в която се отразяваше цялата ирония на факта, че скоро може би щях да интервюирам човек, който е извършил дивашко убийство, който – без да му мигне окото – е отнел живота на младо момиче, престъпник, оцелял в най-зловещия затвор в Минесота, а при все това се ужасявах от предстояща среща с майка си повече, отколкото от разговора с него. И въпреки всичко, се чувствах окрилен от повея, който предпочитах да приемам като попътен вятър, който щеше да ми донесе добра оценка по английски. Така, с издути платна, можех да наваксам дългото отлагане и да се захвана със заданието. Но докато лежах, удобно сгушен на дивана, изобщо не ми мина през ума, че този вятър може да се окаже опустошителен ураган. Тази нощ се отпуснах и се оставих да ме приспи убеждението, че срещата ми с Карл Айвърсън няма да ми създаде никакви проблеми, напротив, ще направи живота ми някак по-хубав… по-лесен. Времето показа, че съм бил – в най-добрия случай – наивен.
По някое време в гимназията разбрах, че не съм нито красив, нито грозен. Попадах в онази огромна група от момчета, които що-годе стават и обикновено са фона на общите снимки. Аз бях онзи, с когото някое момиче би се съгласило да отиде на бала, след като е разбрало, че момчето, което е искало за кавалер, вече е поканило друга. Нямах проблеми с това. Даже си мисля, че ако бях от красавците, щеше да е голяма загуба. Но не бих искал да създавам погрешни впечатления: разбира се, че в гимназията ходех по срещи, но по принцип, никога не излизах с момиче повече от месец-два, освен с Филис.
Филис беше първото ми гадже. Косата й беше кафява и къдрава, и стърчеше на всички посоки като пипала на морска анемона. Смятах, че изглежда малко шантаво, докато не дойде моментът с първата целувка. След това прическата й ми изглеждаше удивително смела и авангардна. Това беше и за двама ни първа година в гимназията и бяхме минали по отъпканите пътеки на гимназиалните свалки – опипвахме почвата, криехме се по ъглите за някоя открадната целувка, държахме се за ръце под масата в столовата и всякакви такива неща, които тогава ми се струваха толкова вълнуващи. Докато един ден тя започна да настоява да я запозная с майка си.
– Да не би да се срамуваш от мен? – попита ме веднъж. – Да не би да съм просто някакво момиче, с което се мотаеш насам-натам, само когато ти изнася?
Колкото и да се стараех, без да я заведа у дома и официално да я представя на майка си, не можех да я убедя, че намеренията ми са почтени. Сега като си спомням, щеше да е по-добре просто да скъсам с нея и да я оставя да си мисли, че съм негодник.
